— Естествено, Инге, естествено — прозвуча отново гласът на Роза.
На свой ред жената изхълца и простена:
— Това беше. Веднъж завинаги слагам край. Никога повече няма да вляза в стаята, в която е той. Няма да му позволя да се държи с мен като с…
— Според мен Ханс е прав — обади се Влад. Неговият глас дойде от задната част на стаята и бе придружен от тракане на чинии. Перспективата да получи закуска накара Фрици да отвори очи.
Обляна от ярката светлина на пролетното утро, върху широките гърди на Роза, покрити с игликово жълта пижама, лежеше непозната госпожица и плачеше сърцераздирателно. По хубавичкото й лице се стичаха вадички туш.
Фрици намести възглавницата си, за да вижда добре какво става, докато се преструва на заспала. Облечен в син халат с разкошна яка от чинчила, Влад тъкмо нареждаше масата. Цветът на халата обаче се губеше между игликово жълтата пижама на Роза и патешкото жълто на плюшения диван.
— Защо се е ядосал толкова? Просто си разменила буквите. Не е редно да вдига такъв шум. Негрофилия или некрофилия — почти същото е, нали? Негрофилия, написано с к! Ханс прекалява! „Paint is black или некрофилията на обикновения берлински нощен мечтател“! Какъв ужас. Онези от „Улщайн“[18] наистина не разбират от шега — продължи Влад. В гласа му звънна подигравка.
Инге изплака силно и се притисна до Роза. Той хвърли зъл поглед към приятеля си.
Фрици неволно се ухили. Много по-приятно беше да я събудят с такава сцена, отколкото да види вечно намръщеното лице на леля си. От друга страна, не знаеше колко още ще може да се наслаждава на диван и закуска. Нямаше никакви пари, нито изгледи да припечели нещо.
— Няма да търпя това отношение! — проплака Инге и шумно си издуха носа в подадената й от Влад кухненска кърпа. — Не и не! По-добре да се върна при статистите. Петнайсет марки на ден!
— Направи го. Щом предпочиташ да те щипят по гърдите, вместо да овладееш правописа, направи го — предложи Влад, демонстративно опули очи и се обърна към Роза: — Какво ще кажеш сега за женското самоопределение? Жените са лениви, мислят само за удобството си! Тя предпочита да проституира, но не и да научи нещо. Големи лозунги, но зад тях не стои нищо!
— Няма да се оставя онзи да ме ругае само защото не мога да разчитам почерка му. Диктува със скоростта на картечница — захълца отново Инге и Фрици наостри уши. — Няма да позволя такъв като него да ми нарежда какво да правя! А ти да мълчиш! — обърна се тя към Влад. — Всички знаят, че живееш от статиите на Роза. За нищо друго не те бива. Тъпите ти стихове не стигат за масло върху хляба!
— Недей, Инге, не бива така… — опита се да я укроти Роза.
Преди да е успял да продължи, вратата се отвори с трясък и на прага застана граф фон Келер. Този път без патериците, само с бастун, но нездраво блед, с почти черни сенки под кафявите очи.
Инге изпищя и изскочи навън през отворения прозорец.
— О, Ханс, въздействието ти върху жените е легендарно! — изкоментира сухо Роза. — Желаеш ли да закусиш с нас? Имаме достатъчно храна. Да ти сваря ли рохко яйце? Или предпочиташ хайвер? Белият хляб е съвсем пресен. Останала е и малко торта от вчера.
— Мока ли е това? — Без да попита, графът отвори хладилника, потопи пръст в крема на тортата, облиза го и заяви: — Не понасям лешници. Искам само една ябълка.
— Няма да закусиш ябълка — възрази Роза с необичайно строг тон. — Ще седнеш на масата и ще хапнеш нещо нормално. И не ми се оправдавай с липса на време! Много добре знам, че вчера си предал на Улщайн статията за боядисания в черно певец от Мюнцингерщрасе. Следващата статия за рубриката „Хора от днес“ ще пристигне от редакцията едва по обед и чак утре ще научиш дали новото ти предложение им харесва. На всичкото отгоре току-що загуби поредната машинописка.
Роза донесе дървен стол и натисна противящия се граф да седне.
— Не би било зле да се научиш да пишеш на машина — предложи Влад. — Роза вече пише статиите си без чужда помощ.
Графът въздъхна дълбоко.
— Ако случайно не си забелязал досега, той е гей, а аз не съм. Затова си пише статиите сам и живее с теб, аз няма да направя и двете.
— Бедничкият Ханс — промърмори Роза и му връчи филийка с мармалад. — Да изядеш хляба до последната трохичка — изкомандва той и прибави с примирителен тон: — Щом обслужването на пишеща машина не се съчетава с мъжкото ти достойнство, не е зле да се постараеш да понамалиш очакванията си. Или да назначиш истинска машинописка, не поредната лека жена, която си съжалил, защото е останала без работа. Тази е осмата прогонена от последното лято.
18
Издателство, създадено през 1877 г. от Леополд Улщайн, едно от най-успешните през ранния XX век; издава най-големия за онова време германски ежедневник „Берлинер моргенпост“. — Бел. прев.