— Деветата — поправи го уморено графът. — Забрави да преброиш полуглухата.
Фрици се прозя широко и се протегна. Бе настъпил моментът да привлече вниманието върху себе си. Фон Келер се стресна и я погледна изумен.
— Още ли сте тук? Какво стана снощи? Не казахте ли, че ми предлагате услугите си като машинописка? Вижте, положението се промени. Нуждая се от вас. Кога ще започнете?
„Веднага — отговори наум Фрици — още след закуска, срещу временен подслон на дивана и двайсет марки седмично.“ С две марки по-малко, отколкото вкъщи, но пък няма да дава и стотинка на леля си.
Оказа се невъзможно да живее във вилата: повечето стаи бяха дадени под наем на хора на изкуството, използваха ги за жилища и ателиета. Дадени под наем не означаваше, че плащаха на графа. Според уговорката наемателят заявяваше абстрактно намерение един ден да плати известна сума — стига да постигне успех в своето изкуство. Един-единствен път, разказа й Влад, докато тя се приготвяше за работа, Ханс получил малка сума от преуспял художник. Всички разходи си оставали за негова сметка.
Известният Виктор Клингенберг, мечтата на всички интересуващи се от живопис вдовици, наел стаичка във вилата в самото начало на шеметната си кариера. Изнесъл се още след първите продажби, но не и преди да си плати наема за целия престой и дори да вароса стените. С изключение на тази посрещната с всеобщо недоверие проява, останали само Влад и Роза да си плащат наема. По-точно, плащал Роза, защото стиховете на Влад не се продавали. Той ги подарявал. Пишел ги на ръка върху мънички картончета, подобни на визитни картички, всяка била уникат. Раздавал ги на минувачите на Александерплац, в електричката и на всеки, който според него не бил съвсем загубен.
Курт Пинтус[19] го попитал няма ли да му даде поне едно стихотворение за „Залеза на човечеството“ — голям сборник с експресионистична лирика, но Влад отказал.
Отговорил с не и на молбата на Пинтус да напише предговор към сборника.
— Според мен изкуството губи оправданието си, ако някой го вземе и го затвори в книга — заяви Влад. — Все едно да окачиш великолепен розов цвят, изпълнен с живот, да съхне с главата надолу. В крайна сметка сигурно ще получиш дълготрайно сухо цвете, но то ще стои във вазата безжизнено, прашно, укротено, послушно, недостойно дори да го погледнеш, а един ден ще го извадиш от вазата и ще го хвърлиш на боклука между огризки от ябълки и яйчени черупки.
— Точно там му е мястото! — завърши той разсъжденията си върху своето творческо саморазбиране и нежно целуна по тила наведения над масата Роза.
Приятелят му се готвеше да напише хиляда думи за бягството на неуспелите художници. Трябваше да завърши текста още днес, до редакционното приключване на „Бухал“.
— Двамата живеем от такива текстчета — обясни Влад на Фрици и й отвори вратата. — Роза пише и репортажи, най-често спортни, но разглежда спортните събития от обществена гледна точка. „Елегантните берлинчани и шестдневното надбягване“. „Баронеса фон Витманстал играе тенис.“ Такива статийки се пишат бързо и се продават добре. Роза не е човек на изкуството, но аз въпреки това го обичам. — Влад дари Фрици с крива усмивка. — Или тъкмо заради това. По-добре да не е творец, това се отразява много зле на връзката…
Фрици кимна. Не знаеше какво да каже. Никога не се бе замисляла какво означава да имаш връзка с човек на изкуството, освен това й беше трудно да свикне с естествените целувки на публично място.
— О, виж, лалетата са цъфнали! Най-после!
Първите лалета наистина отваряха червени и жълти главички и изобщо паркът изглеждаше много по-приятен под бялата светлина на хладното пролетно утро. Все така напълно занемарен, моравата обрасла с мъх, а каменните плочи — с бръшлян, но някой си беше направил труда да засади иглики, кокичета, минзухари и цели гнезда виолетови зюмбюли. Освен това някой — навярно същият любител градинар — бе подрязал розите през есента и сега те покарваха, изпълнени с жажда за живот.
Всъщност Фрици намираше градината почти красива. Малко необичайна, но по специфичен начин красива. Влад й откъсна голямо жълто лале.
— Заповядай! За теб е! За Лак, момичето, дошло с разцъфването на лалетата! Сложи си го на бюрото в кабинета на Ханс и ако издържиш, докато цъфнат маргаритите, ще заслужиш уважението ми. Според мен ти си жилаво момиче.
— Благодаря — пошепна плахо Фрици. — Много благодаря.
— Знаеш ли, Ханс не е лош човек, само дето е с гореща кръв и се пали лесно. Освен това в момента не се чувства добре, заради Гейбъл и историята с кучешкия камшик. Все още смятам, че трябваше да го изхвърли. О, ама ти не знаеш какво се случи! Добро утро, господин Шмит!
19
Германски писател, журналист и публицист (1886–1975), свързан с литературния експресионизъм. Антологията „Залезът на човечеството. Симфония от най-млада поезия“ излиза през 1920 г. — Бел. прев.