— Предполагам, че няма да свалиш кръста му, за да мога да му заповядвам?
Хвърлих поглед на вампирката. Гледаше ме. Ченгето потрепна, бореше се като спящ човек в хватката на кошмар. Върна погледа си на него и борбата престана.
— Не мисля — отвърнах аз.
Коленичих, опитвайки се да държа вниманието си върху двамата едновременно. Докоснах браунинга и обвих студените си пръсти около него. Ръцете ми бяха схванати от дългото излагане на студа. Не бях сигурна колко бързо мога да извадя оръжието точно в този момент. Може би трябваше да се замисля за някакви ръкавици. От онези с отрязаните върхове на пръстите, например.
Прибрах браунинга в джоба на сакото, като не преставах да го стискам. Ръката ми щеше да се стопли и ако се наложеше, можех да стрелям през дрехата.
— Без кръста мога да го накарам да се махне. Защо не мога да те контролирам по този начин?
— Предполагам, че просто съм късметлийка.
Очите й проблясваха към мен. Той отново се размърда. Трябваше да го гледа, докато ми говори. Беше интересно да видя каква голяма концентрация се изисква. Тя беше могъща, но силата й си имаше граници.
— Ти си Екзекуторката.
— И какво от това?
— Не вярвах на историите. Сега вече вярвам на част от тях.
— Браво. А сега, какво искаш?
Лека усмивка изви начервените й устни.
— Искам да оставиш Жан-Клод на мира.
Примигнах, без да съм сигурна, че съм чула правилно.
— Какво имаш предвид под това да го оставя на мира?
— Не ходи на срещи с него, не флиртувай с него. Не говори с него. Остави го на мира.
— С удоволствие — отвърнах й.
Тя ме изгледа изненадано. Не се случва твърде често да изненадате двестагодишен вампир. Лицето й изглеждаше доста човешко с разширените очи и устата, разтворена в „о“.
Ченгето изсумтя и се огледа диво наоколо.
— Какво, по дяволите…?
Изгледа ни. Приличахме на две дребни жени, излезли навън за вечерта. Погледна надолу към пистолета си и изглеждаше засрамен. Не си спомняше защо го е извадил. Прибра оръжието, мърморейки някакви извинения, докато се отдалечаваше от нас. Вампирката го остави да си върви.
— Ще се откажеш от Жан-Клод просто така?
— Можеш да се обзаложиш.
Тя поклати глава.
— Не ти вярвам.
— Виж, не ми пука дали ми вярваш. Ако имаш мераци за Жан-Клод, толкова по-добре. Опитвам се да се отърва от него от години.
Отново същото поклащане на главата, което завихри жълтата коса около лицето й. Беше много момичешки жест. Щеше да е сладък, ако тя не бе труп.
— Лъжеш. Ти го желаеш. Всеки би го желал. Нямаше как да оспоря това.
— Имаш ли име?
— Казвам се Гретхен.
— Добре, Гретхен, желая ти щастие с Господаря. Ако имаш нужда от някаква помощ, за да забиеш зъбите си в него, уведоми ме. Ще се радвам, ако си намери някоя хубава малка вампирка, с която да се задоми.
— Подиграваш ми се.
Свих рамене.
— Само малко, по навик, нищо лично. Наистина мисля това, което казах. Не желая Жан-Клод.
— Не смяташ ли, че е красив? — Гласът й бе мек от изненада.
— Ами да, обаче намирам и тигрите за красиви. Въпреки това, не искам да спя с тях.
— Никой смъртен не може да му устои.
— Тази смъртна може — отвърнах й аз.
— Стой далече от него или ще те убия.
Гретхен всъщност не слушаше какво й говоря. Чуваше думите, но значението им й убягваше. Напомняше ми на Жан-Клод.
— Виж, той е този, който ме преследва. Ще стоя далече от него, ако ми позволи. Но не ме заплашвай.
— Той е мой, Анита Блейк. Изправи се срещу мен на свой риск.
Беше мой ред да поклатя глава. Може би не знаеше, че съм насочила пистолет към нея. Може би нямаше представа, че е зареден с покрити със сребро куршуми. Може пък да е станала арогантна, след като е поживяла няколко века. Да, най-вероятно беше това.
— Виж, в момента нямам време за това. Жан-Клод е твой, чудесно, прекрасно. Развълнувана съм да го чуя. Дръж го далеч от мен и ще съм най-щастливата жена на света, жива или мъртва.
Не исках да й обръщам гръб, но трябваше да вървя. Ако нямаше да ми се нахвърля тук и сега, Долф ме очакваше на местопрестъплението. Трябваше да тръгвам.
— Гретхен, за какво си говорите с Анита? — Жан-Клод се приближаваше наперено към нас. Носеше и не се бъзикам, черна пелерина. Беше във викториански стил, с яка. Шапка с бяла копринена лента завършваше тоалета.
Гретхен се вторачи в него. Това е единствената дума, която може да го опише. Откритото обожание, изписано на лицето й, беше отвратително и много човешко.
— Исках да се срещна със съперницата си.
Не й бях съперница, но не смятам, че щеше да го повярва.
— Казах ти да изчакаш отвън, така че да не се срещнете. Знаеш това. — Последните две думи бяха изплюти по нея, сякаш бяха камъни.