Не можех да извадя пистолета си. Не можех да го надбягам. Канадската борба въобще не влизаше в сметките. Направих единственото нещо, за което се сетих. Изкрещях:
— Долф, Зербовски! Довлечете си задниците тук.
Виковете спряха, сякаш някой им беше дръпнал шалтера. Тишината и пращенето на радиостанциите бяха единствените звуци. Погледнах към мъжете. Долф гледаше в моята посока. Извисяваше се над всички със своите два метра. Помахах му с ръка. Не френетично, но исках да съм сигурна, че ме е видял.
Заместникът извади пистолета си. Костваше ми цялото самообладание, което имах, за да не посегна към моя. Но този откаченяк си търсеше извинение. Нямаше да му го поднеса наготово. Ако въпреки това ме простреляше, щях да се вбеся.
Пистолетът му беше Магнум 357, страхотен за лов на китове. Беше абсолютно смъртоносен за всичко на два крака. Което беше човек. Чувствах се много човешки, докато се взирах в цевта му. Очите ми се стрелнаха към лицето му. Вече не се мръщеше. Изглеждаше изпълнен с решимост и много сигурен в себе си, сякаш можеше да дръпне спусъка и да му се размине.
Искаше ми се отново да извикам Долф, но не го направих. Глупакът можеше да дръпне спусъка. От това разстояние и с този калибър щях да остана на място. Всичко, което можех да направя, бе да стоя в снега, хваната за колата, с бавно изтръпващи крака. Поне не ме беше накарал да вдигна ръце. Предполагам, че не искаше да се изтърся отново, преди да е пръснал мозъка ми върху новата боя на колата.
Детектив Клайв Пери беше този, който тръгна към нас. Тъмното му лице отразяваше светлините като абанос. Беше висок, макар и не колкото заместника от ада. Стройното му тяло беше облечено в палто от бледа камилска вълна. На главата си носеше шапка, която пасваше перфектно с него. Беше хубава шапка и не можеше да бъде дръпната достатъчно надолу, че да покрие ушите му. С повечето хубави шапки е така. Трябва да си вземете евтина, нещо плетено, което ще съсипе прическата, ако искате да запазите ушите си топли. Не нещо стилно. Естествено, аз въобще не носех шапка. Не исках да си разбърквам косата.
Долф отново беше почнал да крещи на някого. Не можех да кажа на какъв цвят униформа викаше, имаше поне два, от които да си избере. Мярнах диво размахвана ръка, но останалата част от човека беше скрита зад малката тълпа. Никога не съм виждала някой да размахва юмруци в лицето на Долф. Когато си над два метра и с телосложение на кечист, повечето хора са леко уплашени от теб. Което вероятно е мъдро.
— Госпожице Блейк, не сме съвсем готови за вас — каза Пери.
Винаги се обръщаше към хората с титла и фамилия. Беше един от най-учтивите мъже, които някога съм срещала. Говореше спокойно, работеше много и беше любезен. Какво ли беше направил, че да се озове в Отряда на привиденията?
Пълното наименование на отряда е Регионален отряд за свърхестествени разследвания. Занимава се с всички свръхестествени престъпления в района. Нещо като постоянен подвижен специален отряд. Не мисля, че някой беше разчитал, че отрядът наистина ще разрешава някакви случаи. Но успеваемостта му беше достатъчно голяма, че да поканят Долф да чете лекции в Куонтико. Да преподаваш на отдела във ФБР, който се занимава със свръхестественото, не е дребна работа.
Продължих да се взирам в заместника и пистолета му. Нямаше да отклоня поглед втори път. Не смятах, че наистина ще ме застреля, но не бях сигурна. Нещо в лицето му казваше, че ще го направи и че може би дори му се иска да го направи. Дайте оръжие на някои хора и те се превръщат в хулигани. Легално въоръжени хулигани.
— Здравейте, детектив Пери. Заместникът и аз, изглежда, имаме проблем.
— Заместник Айкенсен, нима оръжието ви е извадено? — Гласът на Пери беше мек, спокоен, глас, с който да разговаряш със самоубийци или луди, останали без заложници.
Айкенсен обърна глава и погледна към Пери.
— Никакви цивилни на местопрестъплението, заповед на шерифа.
— Не мисля, че шериф Тайтъс е имал предвид да застрелвате цивилните, заместник.
Айкенсен отново погледна към Пери.
— Подиграваш ли ми се?
Имаше достатъчно време. Можех да извадя пистолета си. Исках да го забия в ребрата му. Исках го обезоръжен, но реших да се държа прилично. Отне ми повече усилие на волята, отколкото беше нормално, но не извадих оръжието. Не бях готова да убия копелето. Ако вадите оръжие, винаги има шанс някой да свърши мъртъв. Затова, освен ако не искате някой да умре, просто не го правите, това е. Но нещо дълбоко вътре ме заболя, когато заместникът се обърна отново към мен и пистолетът му все още беше изваден. Дотук егото ми бе понесло доста обиди, но можех да живея с това, и същото важеше за заместник Айкенсен.