— Шерифът каза, че не трябва да допускам в периметъра никой друг освен полицията.
„Периметър“ беше доста сложна думичка за толкова тъп човек. Естествено, беше военен термин. Вероятно от години си е умирал да го използва в някой разговор.
— Заместник Айкенсен, това е нашият експерт по свръхестественото, Анита Блейк.
Той поклати глава.
— Никакви цивилни, освен, ако шерифът не одобри.
Пери погледна обратно към Долф и онова, което както осъзнах, беше шерифът.
— Той не допуска дори нас до тялото, заместник. Какви са според вас шансовете шериф Тайтъс да разреши на цивилен?
В този момент Айкенсен се ухили по особено неприятен начин:
— Малки и никакви.
Все още държеше оръжието стабилно насочено към тялото ми. Наслаждаваше се на това.
— Свалете оръжието и госпожица Блейк ще се махне — каза Пери.
Отворих уста да кажа „как ли пък не“, но той лекичко поклати глава. Имаше план, което не можеше да се каже за мен.
— Не приемам заповеди от детективи чернилки.
— Завижда — обадих се аз.
— Какво?
— Че той е детектив от големия град, а ти не си.
— Не е нужно да слушам и твоите глупости, кучко.
— Госпожице Блейк, моля, оставете ме да се справя с това.
— С нищо не можеш да се справиш — обади се Айкенсен.
— Вие отказахте всякакво съдействие и се държахте изключително грубо, вие и вашият шериф. Може да ме наричате както си поискате, ако това ще ви накара да се почувствате по-добре, но не мога да ви позволя да насочвате оръжие към един от нашите хора.
По лицето на Айкенсен пробяга някакво изражение. Можех да видя как мисълта му се пробужда за живот. Пери също беше полицай. Вероятно имаше оръжие, а Айкенсен се беше обърнал с гръб към него. Заместникът се завъртя със страшна скорост, вдигайки пистолета по време на движението. Ръката му се прегъна.
Посегнах към оръжието си.
Празните ръце на Пери бяха разперени далече от тялото му, показвайки, че е невъоръжен.
Айкенсен дишаше тежко. Вдигна пистолета на нивото на главата с две ръце, спокойно, без да бърза.
Някой ни забеляза и изкрещя:
— Какво, по дяволите? Наистина.
Насочих браунинга към гърба на Айкенсен.
— Замръзни, Айкенсен, или ще те отнеса.
— Не си въоръжена.
Запънах петлето. При автоматичните пистолети не е нужно да го правите преди да стреляте, но издава приятен драматичен звук.
— Не ме претърси, задник.
Към нас тичаха хора и крещяха, но нямаше да пристигнат навреме. Бяхме само ние тримата насред психиделичния сняг, чакахме.
— Свали пистолета, Айкенсен, веднага.
— Не.
— Свали го или ще те застрелям.
— Анита, не е нужно да стреляш. Той няма да ме нарани — каза Пери. Това беше единственият случай, в който използва първото ми име.
— Нямам нужда някаква чернилка да ме защитава.
Раменете му се напрегнаха.
Не можех да видя ръцете му достатъчно добре, за да съм сигурна, но реших, че започва да натиска спусъка. Започнах да натискам моя.
Нечий силен глас прогърмя:
— Айкенсен, свали проклетото оръжие!
Айкенсен насочи оръжието към небето, просто така. Въобще не се бе опитвал да натиска спусъка. Просто беше нервен. Почувствах как в основата на гърлото ми се заформя кикот. Почти го застрелях заради това, че е нервен. Преглътнах смеха и отпуснах пръста си. Дали заместник Откачалко осъзнаваше, че се е отървал на косъм? Единственото, което го бе спасило, бе спусъкът на браунинга. Беше твърд. Има твърде много оръжия, при които е нужно съвсем леко натискане.
Той се обърна към мен с все още извадено, но ненасочено оръжие. Моето обаче беше насочено. Започна да навежда оръжието, така че пак да ме вземе на прицел.
— Ако този пистолет се наведе дори още сантиметър, ще те застрелям.
— Айкенсен, казах да разкараш проклетото оръжие. Преди някой да е загинал.
Човекът, който вървеше с гласа, беше висок около метър и шестдесет и седем и вероятно тежеше над деветдесет килограма. Изглеждаше идеално объл, като наденичка с ръце и крака. Зимното му яке беше опънато върху малкото заоблено тумбаче. Двойната му брадичка беше украсена от сива брада. Очите му бяха малки, почти изгубени в подпухналото лице. Значката му блестеше отпред на якето. Не я беше оставил от вътрешната страна върху ризата. Беше я забол отвън, където детективите от големия град нямаше как да я пропуснат. Нещо като да си разкопчаеш дюкяна, за да може компанията да види, че си добре надарен.
— Тая чернилка…