— Не вярвам, че дребно момиченце като теб би могло да извърши всички онези неща, за които съм чувал.
— Вижте, студено е и е късно. Нека видя тялото и ще можем да се приберем по домовете си.
— Няма нужда цивилна жена да ми казва как да си върша работата.
— Край, това е — заявих аз.
— Анита? — намеси се Долф. Тази едничка дума ме предупреждаваше да не продължавам, да не казвам или правя нищо, независимо какво.
— Лизахме достатъчно задници относно юрисдикцията за една вечер, Долф.
Появи се мъж, който ни предложи димящи чаши на поднос. Миризмата на кафе се смеси с аромата на сняг. Мъжът беше висок. Доста такива се размотаваха наоколо тази вечер. Кичур светлоруса коса засенчваше едното му око. Носеше очила с кръгли метални рамки, които караха лицето му да изглежда още по-младо, отколкото бе в действителност. Беше нахлупил над ушите си тъмна плетена шапка. Плътни ръкавици, разноцветен анорак, дънки и туристически ботуши завършваха облеклото му. Не изглеждаше модерно, но пък беше облечен според времето. Краката ми се бяха вкочанили в снега.
Приех с благодарност чашата кафе. Ако щяхме да стоим и да спорим каквото и да е горещо нещо звучеше като страхотна идея.
— Благодаря.
Мъжът се усмихна.
— Пак заповядайте.
Всички си взимаха чаши, но не всички благодаряха. Къде им бяха обноските?
— Шериф съм на този окръг много преди да се родите, госпожице Блейк. Това е моят окръг. Не ми е нужна помощ от такива като вас — каза Тайтъс и отпи от кафето си. Беше един от благодарилите.
— Такива като мен? Какво ще рече това?
— Зарежи, Анита.
Погледнах към Долф. Не исках да оставя нещата така. Отпих от кафето. Дори само ароматът намали гнева ми и ме накара да се чувствам по-спокойна. Погледнах малките свински очички на Тайтъс и се усмихнах.
— Какво е толкова смешно? — попита той.
Отворих уста, за да му кажа, че той е смешният, но кафеджията се намеси:
— Аз съм Самюел Уилямс. Тукашният пазач. Живея в малката къща зад природния център. Аз открих тялото. — Държеше вече празната табла отпусната до тялото си.
— Аз съм сержант Стор, г-н Уилямс. Това са колегите ми детектив Пери и госпожица Блейк.
Уилямс наклони глава в знак на признателност.
— Нас ни познаваш, Самюел — каза Тайтъс.
— Да, познавам ви. — Не изглеждаше особено радостен от факта.
Кимна към началник Гароуей и заместниците му.
— Казах на заместник Холмс, че не смятам, че е било обикновено животно. Все още мисля така, но ако е била мечка, тя направо е заклала човека. Всяко животно, което направи такова нещо, ще го извърши отново. — Погледна надолу към снега, а след това обратно нагоре, като човек, излизащ от дълбока вода. — Яло е части от тялото. Издебнало го е и се е отнесло с него като с плячка. Ако наистина е мечка, трябва да бъде хваната, преди да го направи отново.
— Самюел има научна степен по биология — обади се Тайтъс.
— Както и аз — отвърнах. Естествено, моята беше по свръхестествена биология, но хей, биологията си е биология, нали?
— Работя по доктората си — добави Уилямс.
— Да, като изучаваш лайната на бухалите — обади се Айкенсен.
Не беше лесно да се каже, но мисля, че Уилямс се изчерви.
— Изучавам хранителните навици на бухалите.
Имах степен по биология. Знаех какво означава това. Той събираше изпражнения на бухали и топченца повръщано, за да ги изучава. Тоест Айкенсен беше прав. Горе-долу.
— Докторатът по орнитология или по стригиология ще бъде? — попитах аз. Бях горда, че съм си спомнила латинското наименование на бухалите.
Уилямс ме изгледа с чувство на сродство в очите.
— Орнитология.
Тайтъс изглеждаше така, сякаш е глътнал червей.
— Не ми е нужна диплома от колеж, за да различа нападение на мечка, когато го видя.
— Последното съобщение за забелязана мечка в Сейнт Джерард Каунти датира от 1941 г. — намеси се Уилямс. — Не мисля, че някога е съобщавано за нападения от мечки.
Изводът увисна във въздуха. Откъде ли Тайтъс можеше да различи меча атака, след като никога не беше виждал такава?
Шерифът изля кафето си в снега.
— Виж какво, колежанче…
— Може да е мечка — обади се Долф.
Всички се обърнахме към него. Тайтъс кимна.
— Това повтарям и аз.
— В такъв случай е най-добре да се обадите за хеликоптер и да докарате някакви кучета.
— За какво говорите?
— Животно, което е накълцало човек и го е изяло, е способно да нахлуе в къща. Кой знае колко хора може да убие мечката. — Лицето на Долф беше неразгадаемо и толкова сериозно, сякаш наистина вярваше в това, което казва.