— Шериф Тайтъс.
Той погледна надолу към мен. Беше си извадил цигара, но все още не я бе запалил. Спря със запалка, наполовина поднесена към устата му.
— Искате ли нещо, госпожице Блейк? — Цигарата се люлееше между устните му, докато говореше.
— Защо смятате, че е нападение на мечка?
Той затвори капака на запалката и взе незапалената цигара със същата ръка.
— Защо искате да знаете?
Щеше ми се да му кажа: „просто отговори на проклетия въпрос“, но не го направих. Червена точка в моя полза.
— Любопитна съм.
— Не е бил планински лъв. Котката би използвала ноктите си повече. Би го поодрала.
— Защо не вълк?
— Движат се на глутници. На мен ми прилича на атака от едно животно.
Трябваше да се съглася с всичко казано.
— Мисля, че не сте ни казали всичко, шерифе. Изглежда знаете доста за животни, които не се срещат в този район.
— От време на време ходя на лов, госпожице Блейк. Нужно е да знаеш навиците на плячката си, ако искаш да уловиш нещо.
— Тоест по метода на елиминирането е мечка? — попитах го аз.
— Би могло да се каже така.
Той постави цигарата обратно в устата си. Пламъкът лумна и затрептя срещу лицето му. Когато затвори капачето на запалката, мракът изглеждаше по-гъст.
— Какво мислите, че е било, госпожице Експерт? — Миризмата на цигарата му се понесе из студения въздух.
— Превръщач.
Даже и в мрака можех да почувствам тежестта на погледа му. Той издиша призрачен облак дим по посока на луната.
— Смятате така.
— Знам, че е така.
Изсумтя рязко.
— Страшно сте сигурна в себе си, нали?
— Ако желаете, може да слезете долу, шерифе. Ще ви покажа какво открих.
Поколеба се, после сви рамене.
— Защо не? — Слезе по склона като булдозер, а тежките му ботуши оставиха диря в снега. — Добре, госпожице Експерт, заслепете ме.
— Ти си трън в задника, Тайтъс.
Долф въздъхна тежко, издишвайки бял облак. Тайтъс реши, че това наистина е смешно, разсмя се и се наведе, плясвайки се по крака.
— Страшно сте забавна, госпожице Блейк. А сега ми кажете какво сте открили.
Направих го.
Дръпна си дълбоко от цигарата. Крайчецът проблясна ярко в мрака.
— Изглежда, все пак не е била мечка.
Нямаше намерение да спори. Блаженство.
— Не, не е била.
— А пума? — Каза го с някаква надежда.
Отговорих внимателно:
— Знаете, че не е било и пума.
— Превръщач — каза той.
— Аха. Колко души уби? — попитах.
— Петима.
Кимнах.
— Пропуснала съм този случай. Било е преди моето време.
— Трябва да си била в прогимназията, когато е станало?
— Аха.
Хвърли цигарата на снега и я смачка с ботуша си.
— Искаше ми се да е мечка.
— И на мен — отвърнах аз.
Глава 9
Мракът беше тежък и студен. Два часът след полунощ е забравено от бога време, независимо за кой сезон става дума. В средата на декември два часът е замръзналото сърце на вечната зима. Или може би просто бях обезкуражена. Лампата над стълбите, водещи към апартамента ми, светеше като пленена луна. Всички светлини имаха мразовит и замайващ вид. Леко нереален. Във въздуха се носеше мараня, подобна на недорасла мъгла.
Тайтъс ме беше помолил да се навъртам наоколо, в случай че намерят някого в района. Бях най-добрият им шанс да разберат дали човекът е ликантроп, или някой невинен глупак. Доста по-добър вариант от това да отрежеш нечия ръка, за да провериш дали има козина от вътрешната страна на тялото. Ами ако сгрешиш, какво ще направиш, ще се извиниш ли?
Имаше малко следи от ликантроп, водещи до мястото на убийството. По мое предложение бяха направени гипсови отливки. Изпратиха се копия до факултета по биология във Вашингтонския университет. За малко да предложа да ги адресират до д-р Луис Фейн. Той преподаваше биология там. Беше един от най-добрите приятели на Ричард. Приятен тип. Плъхолак. Дълбока, мрачна тайна, която можеше да бъде заплашена, ако започнех да му изпращам отпечатъци от лапи на ликантропи. Адресирането до факултета гарантираше до голяма степен, че Луи ще ги види.
Това беше най-големият ми принос за вечерта. Все още претърсваха, когато си тръгнах. Пейджърът ми беше с мен. Ако откриеха гол човек в снега, можеха да ми се обадят. Въпреки че, ако пейджърът ми се включеше преди да успея да поспя малко, щях да се вбеся.
Когато затръшнах вратата на колата си, имаше ехо. Вратата на друга кола също бе затръшната. Бях уморена, но си бе автоматична реакция да огледам малкия паркинг за втората кола. Ървинг Гризуолд стоеше четири коли по-надолу, облечен в оранжев гащеризон „Дей-Гло“, с раирано шалче, увито около врата. Кафявата му коса създаваше къдрав ореол около плешивото му теме. Над кръглото му носле се мъдреха малки кръгли очила. Изглеждаше весел и безвреден, и освен това беше върколак. Изглежда, тази вечер ми вървеше на превръщачи.