Ървинг беше репортер в „Сейнт Луис Поуст Диспач“. Всяка история за мен или за „Съживители“ ООД обикновено беше подписана от него. Усмихна ми се, докато се приближаваше. Просто вашият квартален, приятелски настроен репортер. Да бе.
— Какво искаш, Ървинг?
— Така ли посрещаш някой, който е прекарал последните три часа, чакайки те в колата си?
— Какво искаш, Ървинг? — Може би, ако продължавах да повтарям въпроса отново и отново, щях да го откажа.
Усмивката изчезна от малкото му кръгло лице. Изглеждаше сериозен и притеснен.
— Трябва да поговорим, Анита.
— Дълъг разговор ли ще бъде?
Сякаш се замисли за момент, след което кимна.
— Възможно е.
— Тогава ела горе. Ще направя малко истинско кафе.
— Истинско кафе в смисъл вместо фалшиво кафе?
Насочих се към стълбите.
— Ще ти направя чаша яванско, от което да ти поникнат косми на гърдите.
Той се разсмя.
Осъзнах, че без да искам съм изрекла шега. Знам, че Ървинг е превръщач. Даже съм го виждала във вълчата му форма. Но все забравям. Той е приятел и като човек въобще не изглежда свръхестествен.
Седяхме на малката кухненска масичка, отпивайки ванилово-лешниково кафе със сметана. Сакото ми беше преметнато на облегалката на кухненския стол. По този начин кобурът ми беше видим.
— Мислех, че тази вечер си на среща, Блейк.
— Бях.
— Интересна среща.
— Едно момиче никога не може да бъде твърде предпазливо.
Ървинг духна към чашата си и отпи деликатно. Очите му се щураха насам-натам и запаметяваха всеки детайл. Даже и след дни щеше да е в състояние да опише стаята изцяло чак до найковете и чорапите за джогинг пред кушетката.
— Какво има, Ървинг?
— Страхотно кафе. — Не смееше да ме погледне в очите. Това беше лош знак.
— Какво не е наред?
— Ричард казвал ли ти е нещо за Маркус?
— Водачът на вашата глутница, нали?
Ървинг изглеждаше изненадан.
— Казал ти е?
— Тази вечер узнах, че алфата ви се казва Маркус. Има борба за водачеството. Маркус иска Ричард мъртъв. Ричард казва, че няма да се бие с него.
— О, той вече се би с него — каза Ървинг.
Беше мой ред да се изненадам.
— Тогава защо Ричард не е водач на глутницата?
— Ричард се погнуси. Държеше го в ръцете си, Блейк, с нокти, опрени на гърлото му. — Ървинг поклати глава. — Смяташе, че след като Маркус се оправи, ще могат да поговорят, да стигнат до компромис. — При тези думи издаде груб звук. — Приятелят ти е идеалист.
Идеалист. Беше почти същото като глупак. Жан-Клод и Ървинг бяха на едно мнение. Не се случваше често.
— Обясни.
— Можеш да се придвижиш нагоре в йерахията на глутницата, като се биеш. Ако спечелиш, се местиш с позиция нагоре. Ако загубиш, оставаш където си. — Той отпи голяма глътка кафе със затворени очи, сякаш за да поеме топлината. — Докато не се сбиеш с водача на глутницата.
— Нека да позная. Битка до смърт.
— Няма убийство, няма нов лидер.
Поклатих глава, кафето ми стоеше недокоснато пред мен.
— Защо ми казваш тези неща, Ървинг? Защо сега?
— Маркус иска да се срещнете.
— Защо Ричард не ми го каза лично?
— Ричард не иска да те замесва.
— Защо не? — Ървинг продължаваше да отговаря на въпросите ми, но отговорите не помагаха кой знае колко.
Той сви рамене.
— Ричард не отстъпва пред Маркус. Ако Маркус каже черно, Ричард казва бяло.
— Защо Маркус иска да ме види?
— Не знам.
— Да бе.
— Честно, Блейк, не знам какво става. Нещо голямо е, но никой не споделя с мен.
— Защо не? Ти си превръщач.
— Освен това съм репортер. Преди години направих грешката да отпечатам статия. Ликантропът, с когото разговарях, излъга. Каза, че никога не ми е давал разрешение да го цитирам. Изгуби работата си. Някои от другите искаха да ме издадат, така че и аз да изгубя своята. — Той се приведе до чашата с кафе. Очите му бяха далечни, изпълнени със спомени. — Маркус каза „не“, за тях съм бил по-ценен като репортер. Оттогава никой не ми вярва.
— Злопаметна банда — коментирах аз.
Отпих от кафето си и установих, че е започнало да изстива. Ако пиех достатъчно бързо, щеше да е приемливо, едва-едва.
— Никога не прощават и никога не забравят — отвърна Ървинг.
Звучи като нещо лошо, но е един от основните ми принципи, така че не можех да се оплача особено.
— И така, Маркус те е изпратил тук, за да разговаряш с мен. За какво?
— Иска да се срещнете. Да говорите за някаква работа.
Напълних чашата си отново. Този път с по-малко захар. Започнах да се разбуждам и раздразвам.