Само усмивка си струваше срещата. Освен това исках да разбера дали Ричард наистина е в опасност. Срещата с мъжа, който го заплашваше, беше единственият сигурен начин да се уверя в това. Пък и не ми пукаше за някой, който заплашва приятелите ми. Покритите със сребро куршуми само забавят вампирите, освен ако не ги уцелиш в главата или в сърцето. Сребърните куршуми ще убият върколак, без право на обжалване, без възможност за излекуване, директна смърт.
Маркус можеше да си спомни този факт. Ако прекалеше, можеше и аз да му го припомня.
Глава 10
Ървинг се обади на Маркус от апартамента ми. Отново нямаше представа защо — всичко, което знаеше, бе, че Маркус е наредил да му се обади, преди да пристигнем. Отидох в спалнята. Свалих официалния си костюм и се преоблякох. Черни дънки, червено поло, черни найкове със синя емблема и истински чорапи. През зимата зарязвах ежедневните чорапи за джогинг.
Посегнах към грамадния зелен пуловер, който бях сложила на леглото. Поколебах се. Не беше поради факта, че пуловерът имаше стилизирано коледно дърво и вероятно не беше най-готината дреха за обличане. Не ми пукаше от това. Чудех се дали да взема второ оръжие. Моден аксесоар, който ми беше по-близък и по-скъп на сърцето от всяка дреха.
До момента никой ликантроп не ме беше заплашвал, но добрата стара вампирка Гретхен беше. Може и да не беше Господарка, но бе близо. Освен това споменът за ченгето, което ми взема браунинга, беше все още пресен. Имах твърде много свръхестествени врагове, за да ходя невъоръжена. Извадих специалния помощен кобур за под панталоните. Удобно нещо, което не разваля силуета на дънките, освен ако някой не се вгледа наистина внимателно.
Основното ми помощно оръжие е 9-милиметров „Файърстар“. Малък, лек, приятен на външен вид, а и можех да го нося на кръста, без да ми пречи да сядам. Пуловерът стигаше до средата на бедрото, така че пистолетът беше невидим, освен, ако не ме претърсите. Беше сложен отпред, готов за кръстосано изваждане. Вероятно нямаше да има нужда. Вероятно.
Пуловерът изглеждаше уголемен около презрамките на кобура за подмишница. Виждала съм хора да ги носят под широки пуловери или суичъри, но човек губи няколко секунди, докато бърка под дрехата. Предпочитах да не изглеждам модно и да живея.
Пуловерът беше твърде дълъг за коженото ми яке, така че отново се върнах към черния тренчкот. Аз и Филип Марлоу. Не взех допълнителни амуниции. Реших, че 21 куршума са достатъчни за една вечер. Дори зарязах ножовете си вкъщи. Почти се самоубедих да не вземам файърстара. Обикновено не нося два пистолета, преди разни хора да се опитат да ме убият. Свих рамене. Защо да чакам? Ако не ми е нужен, утре ще се чувствам глупаво. Ако ми потрябва, въобще няма да се чувствам глупаво.
Ървинг ме чакаше. Беше седнал на кушетката като добро момче. Изглеждаше като ученик, наказан от учителя да стои в ъгъла.
— Какъв е проблемът?
— Маркус искаше само да ти дам инструкции. Не ме иска на срещата. Казах му, че няма да отидеш без мен. Че не му вярваш. — Погледна ме. — Доста е ядосан.
— Но не си отстъпил.
— Аха.
— Тогава защо не звучиш по-весело?
Той сви рамене.
— Маркус в лошо настроение — това не е приятно преживяване, Блейк.
— Аз ще карам, ти ме насочвай.
— Маркус каза, че и двамата трябва да караме. Трябвало да остана след срещата за кратък разговор.
— Хайде, Ървинг. Аз ще карам, а ти ще ме насочваш и когато си тръгна, тръгваш с мен.
— Оценявам предложението, Блейк, но не искаш Маркус да ти е ядосан.
— Ако ще те защитавам от Ричард, мога да включа и Маркус в сметките.
Той поклати глава.
— Не, ще следваш колата ми. — Вдигна ръка към мен. — Стига спорове, Блейк. Аз съм върколак. Трябва да живея в общност. Не мога да си позволя да се противопоставя на Маркус, не и заради някакъв кратък разговор.
Исках да поспоря още малко, но не го направих. Ървинг беше по-наясно с проблемите си, отколкото аз. Ако спорът с Маркус по този въпрос щеше да влоши нещата, тогава нямаше да настоявам. Но не ми харесваше.
„Кафенето на лунатиците“ беше разположено в университетското градче. Табелата му представляваше светещ полумесец, а името на ресторанта бе изписано с мек син неон. С изключение на името и на модната табела мястото не изглеждаше по-различно от останалите магазини и ресторанти в района на колежа.
Беше петък вечер и нямаше места за паркиране. Започвах да си мисля, че Маркус ще дойде до колата ми, когато един голям „Шевролет Импала“ се махна от двете места, които заемаше. Джипът ми се побра, а от едната страна остана място за втора кола.
Ървинг чакаше пред ресторанта. Ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете. Нелепият шал висеше почти до земята. Изглеждаше разсеян и въобще не беше щастлив.