Вървях към него, а шлиферът се развяваше около мен като пелерина. Даже и по този начин мнозина не биха забелязали пистолета. Щяха да видят дребна женица с ярък коледен пуловер. В повечето случаи хората виждат онова, което очакват да видят. Хората, заради които носех оръжието, щяха да забележат и да знаят, че съм въоръжена.
Ървинг безмълвно отвори вратата. Той — мълчалив? Не ми харесваше да го виждам смирен, сякаш е ритнато куче. Караше ме да не харесвам Маркус, а дори не го бях виждала.
Веднага щом влязохме, шумът ни обгърна. Шумолене на гласове, толкова плътно, че приличаше на звука на океана. Издрънча сребърен прибор, някой се разсмя високо и ясно, сякаш вдигаше ръка насред шума, за да бъде всмукан обратно и изгубен. Покрай стената имаше бар от полирано тъмно дърво, старо и грижливо поддържано. В останалата част от стаята имаше малки кръгли маси, които позволяваха край тях да се разположат до четирима души. Всички места бяха заети, че и отгоре. Отвориха се три врати: една до бара, една отдясно и една в средата. В по-малките стаи бяха вкарани допълнителни маси.
Кафенето беше започнало живота си като нечий дом. Намирахме се във всекидневната. Входовете към останалите стаи бяха открити арки, сякаш някой беше бутнал малко стени. Дори и при това положение мястото предизвикваше клаустрофобия. Беше претъпкано до пръсване с щастливи, усмихващи се хора.
Една от жените зад бара дойде към нас, изтривайки ръце в кърпата, втъкната във връзката на престилката й.
Отправи ни широка приветствена усмивка. В едната си ръка държеше две менюта.
Започнах да казвам, че не ни трябват… когато Ървинг стисна ръката ми. Неговата вибрираше от напрежение. Беше сграбчил дясната ми длан. Обърнах се да му кажа да не го прави, но изразът на лицето му ме спря. Взираше се в усмихващата се жена, сякаш и е поникнала втора глава. Обърнах се към нея и я погледнах. Погледнах я внимателно.
Беше висока и слаба, с дълга, права коса, която блестеше под осветлението в богат червеникаво-кестеняв оттенък. Лицето и беше нежен триъгълник, с може би малко по-издадена брадичка, но като цяло бе очарователна. Очите й бяха със странен кехлибарено-кафяв цвят, който перфектно пасваше на косата.
Усмивката й се разшири само с повдигане на устни. Знаех в какво се взирам. Ликантроп. Такъв, който може да мине за човек. Като Ричард.
Огледах стаята и осъзнах защо изглеждаше толкова тясно. Не беше само тълпата. Повечето от щастливите, усмихнати хора бяха превръщачи. Енергията им гореше във въздуха като надвиснала гръмотевична буря. Бях помислила, че тълпата е невъздържана и твърде шумна, но всъщност причината беше в превръщачите. Енергията им изпълваше стаята и кипеше, маскирана като енергията на произволна тълпа. Докато стоях край вратата, тук-там се надигнаха човешки лица. Погледнаха ме човешки очи, но погледът им не беше човешки.
Беше преценяващ, изпитващ. Колко съм корава? Колко ще съм вкусна? Напомняше ми начина, по който Ричард бе гледал тълпата в „Лисицата“. Чувствах се като пиле на събрание на койоти. Внезапно се зарадвах, че съм взела втори пистолет.
— Добре дошли в „Кафенето на лунатиците“, госпожице Блейк — каза жената. — Казвам се Рейна Уолис, съдържател. Последвайте ме, ако обичате. Групата ви ви очаква. — Изрече го с усмивка и топъл блясък в очите. Хватката на Ървинг бе станала почти болезнена.
Наведох се към него и му прошепнах:
— Това е дясната ми ръка.
Той примигна, очите му се отклониха към браунинга и ме пусна, промърморвайки:
— Извинявай.
Рейна се наклони по-близо. Ървинг потрепери.
— Няма да хапя, Ървинг, не още — изсмя се тя тихо. Звукът беше богат и бълбукащ. Типът смях, запазен за спалнята и за личните закачки. Той придаде на тялото и очите й различен вид. Вече изглеждаше по-чувствена, по-сластна, отколкото преди миг. Приятно странно. — Не трябва да караме Маркус да чака. — Тя се обърна и започна да си пробива път покрай масите.
Погледнах към Ървинг.
— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?
— Рейна е нашата алфа женска. Ако наказанието е особено неприятно, го прилага тя. Много по-изобретателна е от Маркус.
Рейна ни правеше знак от арката край бара. Очарователното й лице беше намръщено, изглеждаше много по-малко приятно и далеч по-зло.
Потупах го по рамото.
— Няма да й позволя да те нарани.
— Не можеш да я спреш.
— Ще видим.
Той кимна, но не по начин, сякаш ми вярва. Тръгна между масите, а аз го последвах. Някаква жена го докосна по ръката, докато минаваше покрай нея. Усмихна му се. Беше горе-долу с моите размери и изящна, късо подстригана права черна коса, която обримчваше лицето й като дантела. Ървинг стисна пръстите й и продължи да върви. Големите й тъмни очи срещнаха моите. Не изразяваха нищо. Бяха се усмихнали за Ървинг, но за мен бяха неутрални. Като очите на един вълк, който бях видяла в Калифорния. Точно заобикалях едно дърво и той стоеше насреща ми. Така и не бях разбрала какво означава неутрален до този момент. Тези бледи очи се взираха в мен и изчакваха. Ако го заплашех, щеше да нападне. Ако го оставех на мира, щеше да се махне. От мен зависеше. На вълка не му пукаше кое ще избера.