— Сето, сестро моя: пожали ме!
Слънцето мята върху пясъка своите огньове, а моите знойни стъпки Те дирят.
В Твоите движения играе смях — и страст се таи в мрака на очите Ти.
— Сето, сестро моя: пожали ме!
Твоите румени бедра, пълни и кръгли, ме опиват като вино — и златният мъх по снагата Ти буди шемет в моето болно сърце.
— Сето, сестро моя: пожали ме!
Нощта пръска по небето едри звезди, а моите парливи очи Те дирят.
В Твоите думи кипи гордост — и пламък съска в звъна на гласа Ти.
— Сето, обична моя: пожали ме!
Зачернюва ми живота абаносът на Твоите коси, опива ме трандафилът на Твоите устни, заслепява ме златото на Твоята кожа — о, Сето, сестро моя!
Кажи ми: — Стъпчи душата си за мене! — Стъпчи душата си! — И аз ще Те чуя. Кажи ми още: — Бога убий за мене! — В сърцето на Вечния впий нож! — И аз ще Те послушам — о, Сето, сестро моя!
Ти сепна в мене заспалата любов, но си отиде — и аз останах самин. И с мене остана моята скръб — о, Сето, сестро моя!
Над пожълтелите житни полета се разсипа смехът на Твоята гордост. Над тъмните вълни на замрели потоци се разкърти плачът на сърцето ми — о, Сето, сестро моя!
Няма покой за мене!
Няма покой за мене!
И когато една сутрин, призори, Евел излизаше от шатрата, за да отиде на полето, извика го Каин при себе си — и уби го там.
И отиде при Сета, жената на Евеля — и с ласки я облада. Защото Сета мислеше, че Евел е при нея.
А към изгрев-слънце, когато видя Каина, спящ в леглото й, отвърна се Сета от него в безумна омраза — и с гняв потърси Евеля.
Но не можа да го намери.
И донесоха надвечер в кръв и рани мъжа й, та го сложиха пред прага. И разкъса Сета одеждите си — и косата си изскуба от жал по Евеля.
И прокле Сета Каина с клетви на кръв и омраза: — в Божие име го прокле — мир да не види.
И чу Елохим думите на Жената — и повика по име Каина. И запита го къде е брат му.
А Каин рече:
„Мъртвият е при мъртъвците — и неговият дял е с чакалите на пустинята; — комуто трябва — да го дири! Не ме е никой сложил страж на брата си да бъда…“
И отвърна лице от Господа.
Разгневи се тогава Иехова, та слова на ужас изрече пред Каина.
И закле го мир никога да не види.
„Върви, сине на безумието! Върви по склона на своята проклета пътека! — И нека плодът на твоята кървава ръка окапва, преди да го вкусиш! — От връх към връх щ е води твоят път — и дните на твоята скръб не ще имат чет! Не ще те два пъти огрее слънцето на една и съща земя — и зората ще те пъди от пътека на пътека. — Кръвта на брата ти за мъст въстава — и реве към мене за отплата. Истина, истина ти казвам: сърцето ти не ще вкуси покой! — Луната ще оповестява греха ти, а звездите ще разказват за безумието ти! — От бездна към бездна ще лети твоят дух! — По върховете ще се мъчиш огън ти да стъкнеш — но бурята ще угасява пламъците му — и ще зъзне душата ти в мрака на Моята жестока клетва! — Върви — и никой не ще посмее да те убие: тежко е да убиеш тогова, който е убил първи път!… Върви — и във вечността ти своето проклятие ще занесеш!“
И разигра се нещо бурно в душата на Каина, той гневно отвърна лице от небето, но думите на клетвата бяха силни — и заковаха се в сърцето му като нажежени клинове.
…И роди Сета от Каина син — и нарече го Хет, което значи Ужас. Роди и Ада от Каина син — и назова го Навал, което значи Безумец.
А те бяха и двамината силни, защото бяха потомци на Сатанаиля.
А Каин стана навъсен и страшен. И въглен гореше в сърцето му, а земята пареше петите му — и не можеше да остане в Едема.
Тогава извърна лице на ужас Каин и с презрение изгледа Едема и людете му.
И устрем към нови земи закънтя в сърцето му тогава.
И сбра шъпата си, та я разтвори срещу людете — и остави своите клетви върху Едема.
…Когато зорницата разкъса черни небеса, побегна Каин от Едема и люти слова пламнаха гневно на устните му.
И побегна Каин с разперени пръсти на ръцете — и побегна от Едема.
А зад него се чуваха вопли и стонове — словата на кръвта, която вика…