Така!… Добре… Ти дишаш!… Дишай, братко!
О, Господи!…
Авел:
Кой призовава Бога?
Каин:
Убиецът.
Авел:
Тогава Господ може
да му прости. О, Каин, утеши я —
горката Цила — Тя сега остана
с единствен брат…
Каин:
А аз и него нямам!
Кой ме лиши? Очите му ме гледат…
Тогава той е жив!… Смъртта е също
като съня, а пък сънят затваря
клепачите ни… Устните му също
открехнати са — значи още диша,
но не усещам дъх… Ами сърцето?
Да видя бие ли! Не чувам нищо!
Това е сън — или пък съм попаднал
в друг свят — по-лош… Земята покрай мене
завърта се… Това какво е? — Влажно…
(слага ръката си на челото, но после я оглежда)
Ала не е роса!… Това е кръв —
и братова и моя кръв, пролята
от мен. Защо тогава да живея,
отнел веднъж от свойта плът живота?
Не може да е мъртъв!… Тишината
нима е смърт? — Не е. Ще се събуди.
Тогава нека постоя над него.
Нима животът толкова е крехък,
че гасне в миг? Говореше до скоро…
Какво ли да му кажа?… Братко!… Братко!
На тази дума той не би отвърнал —
брат брата не убива… Ах, продумай!…
Едничка дума със гласа обичан —
и аз не бих се плашил тъй от своя!
(влиза Цила)
Цила:
Чух много силен шум — какво ли става?
Това е Каин, сведен над мъжа ми.
Защо мълчите? Спи ли той? О, Боже!
Защо е блед? Каква е тази локва?
Не, не е кръв! Кой би пролял кръвта му?
Какво е туй? О, Авел! Кой го стори?
Не мърда и не диша!… И ръцете
увисват тежко… О, жестоки Каин,
защо навреме не дойде, да можеш
да го спасиш? И който да е бил
убиецът — ти щеше да застанеш
помежду тях! О, татко, Ева, Ада —
елате! На земята има смърт!
(Цила излиза, викайки родителите си)
Каин: (сам)
И чрез кого дойде? Чрез мене, който
я ненавиждаше така дълбоко,
че даже само мисълта за нея
отравяше живота ми преди!
Аз я доведох тук! Дори предадох
и своя брат в прегръдките й хладни —
защото той без мен не би налагал
молбата си така неумолимо.
Събуждам се едва сега от този
кошмарен сън… Но той ще спи навеки!
(влизат Адам, Ева, Ада и Цила)
Адам:
Доведоха ме воплите на Цила.
Нима е права?… Сине мой! О, сине!
Виж, жено, плодовете на Змията…
и твоите!
Ева:
О, нека не говорим
сега за тях! Отровните й зъби
са в моето сърце! Мой скъпи Авел!
Велики Боже! Да ми го отнемеш —
това е наказание по-страшно
от майчиния грях!
Адам:
Разказвай, Каин!
Чие е злодеянието? Ти си
свидетел. Може би е някой ангел,
враждебен на Йехова? А навярно
е кръвожаден звяр?…
Ева:
О, там проблясва
в зловещ отблясък — като гръм в небето
догарящ клон, окървавен и тежък,
измъкнат от олтара, чер от пушек,
ала червен…
Адам:
Е, сине, говори!
И убеди ни — в общата ни мъка —
че тя не би могла да бъде двойна!
Ада:
Кажи им, Каин, че не си…
Ева:
Не! Той е!
Сега разбирам всичко: той навежда
лицето си виновно и закрива
свирепия си поглед със ръцете
окървавени…
Ада:
Майко, ти грешиш!
О, Каин, обвинението страшно,
от майчината мъка породено,
опровергай пред нас!
Ева:
Йехова, чуй ме!
И нека върху него се стовари
проклятието вечно на Змията,
защото той е много по-достоен
да бъде неин син! И нека вечно
да бъдат дните му неутешими!
И нека бъде вечно…
Ада:
Майко, спри!
Не го кълни — защото е твой син!
Не го кълни — защото е мой брат!
И мой съпруг!
Ева:
Той те лиши от брат,
а Цила — от съпруг и мен — от син!
Да е проклет навеки! Всички връзки
прекъсвам с него, както той направи
със свойта плът и кръв!… О, грозна Смърт!
Защо не грабна мен, която първа
те пуснах тук? Защо за мен не идваш?
Адам:
О, Ева, тази майчина покруса
не бива да поражда богохулство!
Горчивият ни дял отдавна беше