Двете или нищо!
Луцифер:
Едното имаш. Другото зависи
от теб.
Каин:
По-точно?
Луцифер:
Ако си оставаш
какъвто си — във вечна съпротива.
И разумът е вечен, ако може
да бъде център на света, макар че
създаден е за да се раздвоява.
Каин:
Не изкуши ли ти Адам и Ева?
Луцифер:
Аз? Жалка глина! И защо?… И как?
Каин:
Била змията демон, казват…
Луцифер:
Казват?!
Кой казва? Горе никъде не пише.
А там са горди и не биха скрили,
макар от страх и суета човекът
да им приписва често свойта немощ.
Змията бе змия! И нищо друго!
И все пак не по-низша от онези,
които прелъсти — и те от глина,
но с по-висш разум — до момента, в който
ги впримчи, предварително познала
Познанието — страшно за ума им.
Как мислиш — бих ли влязъл в смъртно тяло?
Каин:
Но в тялото е имало и демон!
Луцифер:
Не, той е дремел в тялото на Ева
и змийският език го е разбудил.
Змията е била змия, повярвай,
и нищо друго — питай херувима
пред портите. След хиляди години,
които ще измият твоите кости
и костите на твоите потомци,
далечно поколение, навярно,
греха ви първороден ще опише
в красива басня — и ще ме представи
във тяло, най-презирано от мене —
презирам всеки, който се превива
пред Онзи, що твори душа и тяло,
единствено, за да му се покланят.
Щом знаем истината, ние трябва
да я разкажем. Твоите наивни
родители послушаха влечуго —
и се затриха. Има ли причина
за духовете да ги изкушават?
И биха ли могли да им завиждат
за райския затвор, когато могат
из цялата Вселена да проникват?
Но аз говоря за това, което
не знаеш, даже вкусил от Дървото.
Каин:
Но ти не можеш да ми кажеш нещо,
което да не знам или бих искал
да знам, а нямам ум да разгадая.
Луцифер:
А смелост да погледнеш във лицето?
Каин:
Изпитай ме!
Луцифер:
Ще смееш ли да видиш
Смъртта?
Каин:
Не я е виждал още никой.
Луцифер:
Но трябва да опита.
Каин:
Татко казва,
че е ужасна, а пък майка даже
заплаква, щом я споменем; Авел
поглежда към небето; Цила гледа
в земята и започва да се моли,
а Ада гледа в мене и мълчи.
Луцифер:
А ти?
Каин:
Неясни мисли в миг започват
да се надигат в мен, когато чуя
за тази всемогъща Смърт… Каква е?
Изглежда неизбежна. Ще ли мога
да се преборя някога със нея?
Веднъж, като дете, с лъва се борих —
играхме си, докато той избяга
със рев от мен и силната ми хватка.
Луцифер:
Тя няма образ, но поглъща всичко,
което е родено в земна форма.
Каин:
Аз мислех, че е жива: кой друг може
такова зло на живите да стори?
Луцифер:
Попитай Разрушителя.
Каин:
Кой?
Луцифер:
Него —
Твореца. Както искаш го наричай.
Твори — но само за да разрушава.
Каин:
Не знаех, но досещах се, откакто
чух за Смъртта. И без да съм я виждал,
изпитвам ужас. Често съм я чакал,
в безкрайната унила нощ загледан.
И щом отблясъци от меча огнен
раздвижат живи сенки в тъмнината
под портите притихнали на Рая,
очаквам да се появи; копнея
да разгадая този смъртен трепет,
загнезден в нас — ала не идва никой.
И аз премествам поглед изнурен
от нашия изгубен Рай, нагоре —
към светлинките, трепкащи в безкрая —
така прекрасни… Те дали умират?
Луцифер:
Хм! Може би… Но ще живеят дълго
след мен и теб.
Каин:
Нима? Това ме радва.
Не бих могъл да гледам как умират —
така красиви са!… Смъртта какво е?
Усещам, че е страшна, но какво
е всъщност? Отредена е за всички —
и грешни, и безгрешни — като зло е,
ала какво?
Луцифер:
Изгниваш във земята.
Каин:
Но ще го зная ли?