Луцифер:
Ако благодатта изисква робство —
не са.
Ада:
Бях чувала веднъж да казват,
че херувимите се славят с мъдрост,
а серафимите с любов. Навярно
от първите си, след като не любиш.
Луцифер:
Щом любовта пред мъдростта ми гасне,
кой трябва да съм аз, щом ти не можеш
да ме обичаш? След като се славят
с любов по-малка всички херувими,
то серафимската любов, тогава,
невежество би трябвало да бъде.
Че обич и познание не могат
да бъдат съвместими, го доказва
на вашите родители съдбата.
Преди да стане късно, изберете:
Познание или Любов! Баща ви
от страх направи вече своя избор.
Ада:
О, Каин — Любовта!
Каин:
Та аз я имам
към тебе. Ада! Други не обичам!
Ада:
Родителите ни?
Каин:
А те когато
откъснаха плода, заради който
по-късно ни изгониха от Рая,
обичаха ли ни?
Ада:
Но ние още
не сме били родени — и да бяхме,
не бихме ли ги любили тъй, както
обичаме и нашите дечица?
Каин:
О, моя скъп Енох!… И мойта щерка!
Какво ги чака! Бях почти забравил!
Но то ще бъде помнено навеки —
и след стотици хиляди години
ще мразят вечно спомена за оня —
посял в един и същи час зърното
на Злото и Човека. Те са яли
от чудното дърво — и да не бъдат
сами в нещастието си, родили
и мен, и теб, и другите… И други
стотици, милиони, милиарди
ще се родят навярно, за да могат
в наследство да получат скръб, стократно
преумножавана през вековете.
И аз да съм на всички тях баща им!
И нашата любов, и прелестта ти,
възторга ни, и тихата наслада,
и всичко във децата ни, което
обичаме, ни води неизменно —
й тях и нас — през толкова години
на грях и болка и на скръб безмерна,
подсилвана от мигове на радост —
към тази непозната Смърт! Едва ли
дървото на познанието има
такива свойства — след като са яли,
би трябвало да знаят вече всичко —
и на Смъртта загадъчната тайна.
Те знаят само туй, че са нещастни —
а то се вижда без дърво и змии!
Ада:
Не съм нещастна, Каин! Ако беше
и ти щастлив…
Каин:
Бъди сама щастлива!
Какво да правя с щастие, което
ме унижава?
Ада:
Знаеш, че не мога
ни да живея, ни да съм щастлива
без тези покрай мен, като изключим
Смъртта — но след като не я познавам,
не ме е страх, макар и да изглежда
една ужасна сянка — ако съдя
по чутото…
Луцифер:
Ти казваш, че не можеш
сама да си щастлива?
Ада:
Как? О, боже!
Кой може да е сам — и сам да бъде
щастлив или добър?! Та самотата
за мен е грях — освен ако не мисля,
след колко време ще се видя с брат си
и с брат му, и с децата си, и с татко…
Луцифер:
Но Бог е сам! И може ли да бъде
щастлив, самотен и добър?
Ада:
Той има
и ангели и смъртни — да го радват.
И е щастлив, дарявайки ги с радост.
Не е ли щастие да даваш радост?
Луцифер:
Попитай татко си, изгонен скоро.
Или сина му. Питай си сърцето.
Защо е неспокойно?
Ада:
Не! О! Ти си …
Небесен ли си?
Луцифер:
Щом не съм, попитай
даряващия тази „вечна радост“
какво е тя? Творецът на живота —
всеблагият и всемогъщ Създател —
единствен знае и го пази в тайна.
И трябва да търпим — но ний се борим,
макар и серафимите да казват,
че няма смисъл. Опитът си струва —
по-лошо от това едва ли има.
В духа се крие мъдрост — тя му сочи
доброто. Както призори в мъглата
пред погледа на влюбените смъртни
една звезда на изток засиява —
която бди и утрото посреща.
Ада:
Прекрасна е! Обичам я, защото
е най-красива.
Луцифер:
А не й се кланяш!
Ада:
Не. Татко ни единствено почита
Незримото.
Луцифер:
Но зримите му форми
са най-красивото от всичко зримо.
И ярката звезда на изток сутрин