Мамен Санчес
Каймакът на обществото
На всички герои в тази книга, които в реалния живот ми помогнаха да счупя черупката и да се науча да летя. Родителите ми, бабите и дядовците ми, брат ми и сестра ми – другари по гнездо и приключения.
1.
Баща ми бе възприел една теория, която беше чул отнякъде и която според него пасваше идеално на убежденията му: „В този делови свят – обясняваше той с леко разширени ноздри, знак, че говори по-скоро шеговито – има два вида предприемачи. На първо място, онези, които вярват, че по някаква свръхестествена космическа случайност децата им са дошли на този свят, надарени с удивителни заложби: изключителна интелигентност, вродена прозорливост и талант или необикновени способности да осъществят успешно всеки проект, с който се захванат – Тук той правеше драматична пауза, след което добавяше тържествено: – На второ място, това са предприемачите, които нямат деца“
Следвайки тази философия дословно и изпълнен с убеждението, че сестра ми, брат ми и аз сме три феномена на природата, той си постави за цел да ни държи в течение на семейните дела и още от много малки ни въведе във вълнуващия свят на издателската дейност, като споделяше с нас ежедневните си грижи и изслушваше търпеливо предложенията ни.
Затова, когато навърших двайсет и две години, той изпълни най-горещото ми желание и ме изпрати в Париж като моден кореспондент на списанието ни. Издокарана е официален син костюм „Армани“ и с бележник в ръка, аз бях изпълнена с решимост да интервюирам най-великите модни дизайнери – Версаче, Валентино и Лакроа.
Придружаваше ме една пленителна херцогиня – интересна, стройна и елегантна жена, която в младостта си бе работила като модел на висша мода и бе завързала близко приятелство с всички световни модни къщи и най-вече с техните непристъпни творчески гении. Тя ми отвори вратите на най-изисканите кръгове и ми осигури място на първия ред, за да мога да съзерцавам невероятния спектакъл на модата в цялото й великолепие. Присъствах, запленена, на зашеметяващите ревюта, имах шанса да разговарям с някои от най-красивите жени на планетата и да се запозная със създателите на тези толкова възхитителни колекции.
В следобеда на последния ден седнахме да изпием по питие в бар „Хемингуей“ в хотел „Риц“ заедно с две много близки приятелки на херцогинята. Бяха приблизително на нейната възраст; много добре прикрити петдесет години, приблизително с нейното социално положение и приблизително със същото невероятно умение за лек и забавен разговор.
По-високата, омъжена за потомствен аристократ, беше англичанка, от онези, истинските, които могат да се катерят по генеалогичното си дърво до върха на британския небосвод и да изнамерят измежду прадедите си някой от онези крале, способни да затварят кралици в кули и да отсичат глави на огорчени любовници.
По-дребната, изключително симпатична и усмихната жена, имаше средиземноморски черти и по-конкретно – италиански. Беше словоохотлива, енергична и сърдечна. Представиха ми я официално като почитаемата херцогиня Ноланд, но тя настоя да я наричам Кара.
Приятелството ни започна спонтанно веднага щом херцогинята (моята) й обясни, че семейството ми притежава едно от най-известните списания в Испания. Италианката, която – както ни каза – имаше много приятели в Севиля, тутакси разпозна името на списанието и разпалено заяви, че харесва много изданието, чудесните неща, които публикува, кралиците и принцесите, които красят страниците му, разкошните приеми, толкова романтичните сватби... А после с въздишка изказа съжаление, че няма италианска версия, за да може да го чете на родния си език.
Отбелязах си мислено тази идея, за да я предложа на следващата работна среща, и я помолих да ми даде цялото си име и адреса си в Англия, за да й пращам редовно екземпляр от моето списание, макар и на испански.
– Херцогиня Ноланд, Ноланд Тауърс, Оксфордшър – издиктува ми тя толкова бързо, че едва успях да запиша данните, после се извини, че очаква важно обаждане в апартамента си, и се изкачи с елегантна походка по бялата мраморна стълба, застлана с килим в червено и златно.
Веднага щом се изгуби от поглед, другите две дами се наведоха поверително към мен.
– Кара е прекрасна жена – бяха единодушни и двете, – но мъжът й е пълна развалина. – В това също бяха единодушни. – И много ексцентричен. Говори се, че е пропилял цялото семейно богатство. И че са напълно разорени. – Последното моята херцогиня го каза на испански.
Херцог Ноланд явно беше голям особняк. Наследил титлата и парите от баща си, The late duke of Noland, както го наричаше англичанката със старинното фамилно име, в средата на петдесетте и оттогава се отдал тялом и духом на двете си големи страсти – презокеанските пътешествия и екзотичните жени. Изкачил Килиманджаро и Еверест, стигнал до Северния полюс и обиколил Хималаите, изживял страстен роман с дъщерята на един воин масай, която обичал много, но не могъл да се ожени за нея, защото вече бил женен за дама от норвежкото висше общество.
Когато навършил петдесет, му открили сърдечно заболяване, което сложило край на пътешествията, но не и на бурния му любовен живот. На петдесет и пет се оженил за втори път за графиня от старинен род, собственичка на замък в Шотландия и с превъзходно образование, което се погрижила да предаде на единствения им син, Нелсън – привлекателен младеж, също особняк като баща си, който наскоро бил избран за президент на Оксфордското дружество за дебати и дори самият Роналд Рейгън присъствал на една от прочутите им сбирки.
– Кара е третата му жена – обясниха ми те. – Хвърли му око преди две години, на един прием в Балморъл, и се омъжи, убедена, че сключва изгодна сделка. Херцогът вече беше навършил осемдесет, имаше затруднено дишане, астма, кашлица, замъка на покойната си съпруга и двореца на рода Ноланд.
– И огромна черна дупка в банковата си сметка.
Така или иначе, херцозите Ноланд успявали да създават
впечатление за привидно благоденствие, съответстващо на социалното им положение. Запазили ложата си в Аскот, прекарвали летата в Италия и никога не пропускали прочутите garden parties, на които понякога ги канела кралица Елизабет.
В онзи момент бях твърде зашеметена от lafolie на парижкия свят на модата, от крайностите и ексцентричностите му, така че не успях да оценя важността на първата ми среща с Кара Ноланд, нито да предположа ролята, която тази жена щеше да играе в последващите събития в живота ми. Малко след като тя напусна бар „Хемингуей“, се появи Валентино Гаравани със свитата си от съдружници, бивши любовници, млади момчета, ослепителни жени и малки кученца и моите събеседнички тутакси изгубиха интерес към темата и насочиха вниманието си към живописната и шумна група.
Не срещнах отново Кара – нито по-късно същия ден, нито на прощалната вечеря, на която ни поканиха в ресторант „Гранд Каскад“ в Боа дьо Булон, нито на следващия ден, по време на закуската с pain au chocolat[4], с която двете с херцогинята завършихме командировката си в Париж.
За да компенсирам тези три вълшебни дни, цялата следваща седмица прекарах пред пишещата машина, описвайки най-подробно чудесата, които бях преживяла по време на парижката ми авантюра. По едно време зърнах сред записките си в бележника адреса на херцогиня Ноланд и тогава си спомних за обещанието, което й бях дала в „Риц“. Обадих се в отдел „Абонаменти“, помолих да й направят безплатен абонамент, попитаха ме за колко време, отговорих за една или две години и ме увериха, че от следващата седмица херцогинята ще получава екземпляр от списанието ни в дома си – в двореца, поправих ги аз – всяка събота.