4.
Както и се очакваше, оценката, която Кара Ноланд даде на бабиния мармалад, беше повече от положителна. Кара опита конфитюра, като гребна със сребърна лъжичка от сладкото съдържание на буркана и я поднесе към устата си, припомняйки си с притворени очи вълшебните моменти, които бе изживяла в Севиля – уханието на портокалов цвят, нощите, изпълнени със звъна на камбанки и светлината на запалени фенери, разходките привечер в парка „Мария-Луиса“, вечерите в хотел „Алфонсо XIII“, мириса на тамян, на разтопен восък и на розмарин, който винаги се носи във въздуха пред входа на катедралата.
Живееше в къща близнак в квартал Белгрейвия, с фасада с бяла мазилка, ограда от ковано желязо и врата, обрамчена от четири дорийски колони, поддържащи балконче с цветя. Върхът на изискаността и елегантността.
Позвъних на звънеца и се учудих, че лично тя ми отвори вратата. Беше сама. Обясни ми, че работното време на прислугата приключва точно в пет и че трябва сами да си приготвим чая. Каквато си беше бъбрива, не спираше да говори за годежа на Нелсън и Тереза, докато ми показваше къщата си. Аз я слушах с половин ухо, запленена от този шедьовър на вътрешния дизайн.
Най-после седнахме да пием чай, но не в разкошния салон на първия етаж, а в една малка стая до спалнята й на горния етаж. Беше невероятно уютна и приветлива и излъчваше спокойствие и аромат на рози. Имаше камина, над която бе окачено старинно огледало, а на полицата й Кара бе поставила снимки от семейния албум. За пръв път успях да видя стария херцог Ноланд в естествената му обстановка и трябва да призная, че изобщо нямаше нищо общо с онази развалина, за която ми бяха говорили в Париж.
На една страховита черно-бяла снимка аристократът, целият покрит е лед, включително веждите и брадата, караше шейна, теглена от кучешки впряг. На друга беше жив портрет на Лорънс Арабски – рус, със светли очи, с тюрбан на главата, на гърба на камила. На трета, вече малко по-възрастен, се усмихваше зад волана на състезателна кола, а на най-скорошната махаше с ръка за поздрав от един аеростатичен балон.
Имаше само една снимка, на която до него беше Кара – весела, крехка и очарователна, вплетена в ръката му като красиво украшение.
Помислих си, че приятелката ми все още е много млада, за да планира едно бъдеще в самота. Едва ли беше навършила петдесет и пет години.
На една помощна масичка имаше купчина броеве на сп. „Татлър“ и забелязах, че някои от страниците им са прегънати или маркирани, както правим ние, жените, когато нещо ни е привлякло вниманието. Изчаках търпеливо Кара да слезе в кухнята, за да напълни отново чайника (нещо, което тя направи с известна досада, възмущавайки се от неумерените трудови изисквания на прислугата), и се възползвах от отсъствието й, за да се втурна към списанията и да разгледам съдържанието им.
Направо се вкамених от изненада. Това приличаше на каталог на милионери: ергени, женени, млади, стари, дебели, слаби... всички, снимани до викторианските си къщи, състезателните си коне или ловджийските си кучета. Но това, от което стомахът ми се присви до степен да не мога да преглътна единствения сандвич с краставица, който изядох онзи следобед, бе да открия, оградено е дебел черен маркер, името на Томасо Троши ди Висконти – бащата на Тереза, годеницата на доведения й син.
Запитах се – иронично, разбира се – кое е било първото, дали изнамирането на вдовеца, или срещата на двамата млади. Самата Кара се погрижи да отговори на въпроса, който си задавах.
– Нелсън и Тереза се запознаха в Рим – каза тя, докато ми наливаше третата или четвъртата чаша чай. – Една моя много скъпа братовчедка даваше прием по случай сребърната си сватба в стария храм на Венера, близо до Колизеума. Бяха поканени всички милионери на Италия и най-изтъкнатите членове на старата аристокрация (братовчедка ми Филипа е тясно свързана чрез брака си с граф Монцо). Умирах от желание да отида, но не можех да се появя така, сама и без траурни дрехи, преди да се навърши една година от смъртта на мъжа ми, така че се свързах с Нелсън и го помолих да ме придружи.
– И той прие?
– Да – потвърди тя с лукава усмивка. – Обещах му, че в замяна ще изпълня волята на баща му относно разпределението на наследството. Нелсън се тревожеше, че някои ценни вещи могат да станат повод за спор помежду ни. По-конкретно, масленият ми портрет
– Значи си се отказала от картината само и само за да присъстваш на приема.
– Под ръка е херцог Ноланд, да.
– Добър ход.
Кара ми описа подробно пищното празненство в Рим и аз си спомних за друго подобно празненство, на което имах възможност да присъствам заедно с родителите ми преди две години, по случай годишнината на известна бижутерска фирма. Никога няма да забравя разговора, който чух зад гърба си между две от знатните дами там. Не се бяха виждали от дълго време. След задължителните целувки едната попита другата дали е омъжена и събеседницата й отговори много сериозно: „Да, скъпа, от време на време“.
– Филипа ми беше обещала да ме настани до един от най-добрите приятели на мъжа си – продължи Кара, като се направи, че не разбира намека ми.
Томасо Троти.
Внезапно ме осени една коварна мисъл.
– Знаеше ли братовчедка ти, че ще отидеш в Рим с доведения си син?
– Разбира се – призна Кара. – Самата тя ми предложи. Предупреди ме, че откакто е овдовял, Томасо Троти отбягва светските събития, но че неговата обожаема Тереза е душата на всяко празненство. Трябваше да намерим някакъв стимул, за да измъкнем бащата от бърлогата.
– И ви е хрумнало да използвате Нелсън.
– Той е красив, млад и херцог
– Разбирам.
– Накрая, tutti contend – възкликна тържествуващо тя. – Нямаш представа колко са влюбени. От шест месеца са неразделни и най-после решиха да се оженят.
Докато карах взетата под наем кола с волан отдясно и слушах една песен на Браян Адамс на уокмена си „Сони“ последно поколение, се замислих за приятелството ми е Кара. За двайсетгодишно момиче като мен беше вълнуващо една толкова космополитна и интересна дама, неизчерпаем извор на фантастични истории и уникални преживявания, да ме почете с вниманието си. Повечето хора, с които общувах по онова време, бяха мои връстници, които обичаха да излизат вечер, да пият, да говорят баналности, да се хвалят с новия си мотор или с новата си кола, но те бледнееха до личности като херцогиня Ноланд, до които имах достъп благодарение на работата си.
Светът на Кара, в който тя се чувстваше като риба във вода, беше изпълнен с опасни капани, подлагания на крак, цели, оправдаващи средствата, и мотиви, които аз за щастие не познавах. Ако се замислех какво общо имаме с Кара, наум ми идваше само едно: амбицията да сме щастливи. Знаех също така обаче, че значението на това желание е много различно за всяка от нас. Аз копнеех за любов, семейство и работа, която да ме удовлетворява. Тя – за лукс и удобства, богатство, обществено влияние и живот, в който никога да не се наложи да работи.
Усмихнах се при спомена за фразата, с която се бе сбогувала с мен под силния дъжд и в ужасния студ на входа на къщата си.
– Писна ми от това ужасно време! – избухна тя. – Какво ли не бих дала, за да живея отново в Италия!
Пристигнах в Ноланд Тауърс след девет вечерта. Разпознах малката вила при входа и пътя между дъбовете и буковете, който водеше към къщата. Още валеше дъжд, но беше тих и кротък – от онези, които бавно се просмукват в земята и в костите.
Насреща ми излезе иконом с отворен чадър. Поздрави ме с добре дошла от името на лорд Ноланд и ми предаде извиненията му, че не е могъл да дойде навреме, за да ме посрещне лично, поведе ме през внушителния вестибюл, от който тръгваше огромно каменно стълбище, въведе ме в главния салон и след като се увери, че съм удобно настанена на дивана пред запалената камина, ми предложи чаша чай.