Макар да съзнавах, че историческата значимост на Нелсън Ноланд и романът му е Тереза Троти далеч не може да се сравнява с други много по-известни случаи, като например този на Кенеди и забежките му или на Никсън и незаконните подслушвания, трябваше да внимавам много, ако исках да обрисувам точно образа му, а истината беше, че до момента представата, която имах за Ноланд, беше по-мъглява и от гъстата мъгла, която беше паднала навън.
Прехвърлих наум оскъдните данни, с които разполагах. Знаех – защото ми го бяха казали херцогините, докато пиехме чай в салон „Хемингуей“ на хотел „Риц“ в Париж, – че е роден преди двайсет и пет години, плод от брака на стария херцог Ноланд е една шотландска аристократка. Че е „специален“ като баща си, че е учил в най-добрите английски колежи и че до смъртта на родителя си е живял в кампуса на Оксфордския университет.
Бях имала възможност да се уверя лично, е безценната помощ на скъпата ми сестра, че момчето е „готино парче“. Бях го наблюдавала по време на погребението на стария херцог и бях стигнала до заключението, че е по-студен и от буца лед, но веднага след това го бях видяла как се срива пред халба бира и как плаче като дете, оплаквайки смъртта на баща си.
Бях провела безличен разговор с него по телефона, в който той затвърди първоначалното ми впечатление за себе си – новият херцог Ноланд беше високомерен и педантичен, безчувствен и студенокръвен тип, а това беше в пълно противоречие е историята, която ми беше разказала Кара, за страстното му влюбване от пръв поглед, за романтичните му пътувания с Тереза Троти из половин Европа, бягайки от папараците, и за официалното му предложение за брак само шест месеца след като се бяха запознали.
Това бяха съставките на моята история, подправена е образа на странното, подгизнало от дъжда създание, което бе прекосило градината, мъкнейки разни принадлежности, и не бе благоволило да ме поздрави, нито да ми предложи нещо за ядене, нито дори една обикновена, студена и скромна супа, каквато ядат англичаните, за да не си легнат с празен стомах.
В този момент внезапно си спомних, че на дъното на куфара бях сложила кутията с matrons glacés[19], опакована в копринена хартия и украсена с много красива панделка, с което смятах да смекча сърцето на херцог Ноланд и да го спечеля на своя страна.
Никак не ми беше лесно да избера подаръка. Разбира се, допитах се до най-голямата експертка в изкуството на подаръците и почерпките – баба ми по бащина линия, която имаше удивителна памет и помнеше размерите на всичките си братя и сестри, деца, внуци, братовчеди, племенници, приятели и познати, както и гастрономическите, музикалните или литературните им вкусове, любимите им цветя, дали предпочитат бонбони пред понички, или шампанско пред червено отлежало вино.
Обсъдихме заедно всички възможности – от вездесъщата копринена вратовръзка, която по мое мнение беше твърде банален подарък, до най-оригиналните колекционерски предмети, въпреки че, както отбелязах аз, щеше да ни е трудно да изберем предмет по негов вкус, при положение че не познавахме интересите му.
Признавам, че идеята за matrons glacés беше моя и я осъществих, въпреки съпротивата на баба ми. На нея й се струваше малко. Твърдеше, че покана за тридневен престой в един от най-забележителните дворци във Великобритания заслужава по-представителен подарък. Тя държеше да му подаря разкошно ловджийско яке, от онези, които дължат името си на граф Теба, Карлос Митджанс Фиц-Джеймс Стюарт Той ги популяризирал по времето, когато бил шампион по спортна стрелба, след като получил подобно яке като подарък от крал Алфонсо XIII и наел една шивачка в Сараус, където бил на почивка, за да му ушие няколко по негов вкус. Аз обаче възразих, че няма да отседна в Ноланд Тауърс като гостенка, а като репортерка, и като такава трябва да бъда дискретна, току-виж херцогът помисли, че искам да го сплаша с подаръка си, или по-лошо, да купя доверието му. Затова избрах тези възхитителни бонбони, които се разтапяха в устата и които можеха да се сравняват с бижутата по изтънченост и уникалност до такава степен, че във всички магазини за бонбони ги продаваха в подобни на калъфи кутии, сякаш вместо със захар бяха глазирани със злато.
Внезапният спомен за това съкровище се настани упорито в ума ми и както бях гладна, скоро обсеби всичките ми мисли. Не можах да издържа. Поставих куфара на леглото, отворих го с треперещи ръце, изхвърлих навън всичките дрехи, извадих кутията, разкъсах фината хартия и при вида на жадуваните лакомства устата ми се напълни със слюнка. Изядох ги всичките. Една дузина глазирани кестени, които смучех, схрусквах, разтапях в устата, поглъщах с такава наслада, че от време на време от гърдите ми се изтръгваше въздишка или стон.
Последният кестен – беше към пет призори – го изядох до прозореца. Още не се беше съмнало, но утрото вече настъпваше и мракът започваше да се разкъсва.
От стаята ми на първия етаж се виждаха градината, фонтанът и площадчето, където със сестра ми паркирахме колата в деня на погребението. Вратата от ковано желязо, която тогава ми заприлича на тази на Бъкингамския дворец, беше здраво залостена.
В цялата сграда имаше само един светещ прозорец вдясно от мен, в крилото, което беше под ъгъл с моята стая. Различих една фигура, която се движеше зад стъклото. Две минути по-късно входната врата се отвори и през нея излезе Нелсън Ноланд, натоварен отново с всичките си такъми. Този път успях да видя, че един от предметите, които носеше и който предната вечер ми заприлича на въдица, беше фотографски триножник, фотоапаратът висеше на едното му рамо. Отново беше обут с гумени, високи до кръста ботуши като онези, които се използват за лов на сьомга, главата му беше покрита с платнена шапка, вратът – с вълнен шал, ръцете – с кожени ръкавици, а останалата част от анатомията му – със зелен дъждобран. Видях го да се отдалечава по пътя, да излиза през една врата и да изчезва между хилядолетните дъбове и букове към бог знае каква тайнствена поляна в гората.
5.
Малко по-късно денят настъпи. Завари ме заспала. Бях успяла най-после да поспя два часа, преди алармата на телефона ми да иззвъни. С огромно усилие се измъкнах от леглото е балдахин, прибрах дрехите и опаковката на кестените, взех си душ, треперейки от студ, върнах прадядото Ноланд на стената и като си поех дълбоко дъх, се отправих към трапезарията, където, както се надявах, ме очакваше питателна английска закуска заедно с тайнствения ми домакин.
Нелсън Ноланд ме чакаше на масата, зачетен съсредоточено в огромен вестник, който беше сгънал на четири и въпреки това му беше трудно да се справя с него. Отстрани на масата, върху шкаф от махагон, беше разположен бюфетът за закуска. Състоеше се от няколко сребърни подноса, отрупани с най-различни вкусотии – бъркани яйца, бекон, кренвирши, картофено пюре, фасул с домати, пушена херинга и пълнени гъби. Ароматът на това кулинарно пиршество се изкачваше по стълбата, излизаше в градината, кръжеше около площадчето и дразнеше стомаха на всички гладни създания в гората.
На противоположната страна, върху идентична мебел, бяха кифлите, препечените филийки, богат избор от компоти и мармалади собствено производство, маслото, сметаната и няколко изящни кани, пълни с портокалов сок.
На масата, пред вестника на Ноланд, бяха поставени чайниците и каните с кафе, порцелановите канички за млякото и кристалните захарници.
Херцог Ноланд седеше с гръб към вратата, с лице към огромния прозорец, гледащ към гората. За момент помислих, че са ми определили най-отдалеченото от домакина ми място, на другия край на чудовищно дългата маса, като в онзи толкова блудкав роман, написан от Франсис Ходжсън Бърнет и озаглавен „Малкият лорд Фаунтлерой“, който толкова успешно беше пренесен на големия екран през 1980 г. с Алек Гинес и Рики Шрьодер в главните роли и който майка ми беше купила на видео и непрекъснато настояваше да го гледаме отново всеки път, когато се събирахме повече от трима братовчеди вкъщи.