„Малкият лорд“ се беше превърнал в истинска класика в семейството ми. Толкова го намразихме, че ни се повръщаше дори само като чуехме музиката в началото на филма. Едно лято го изнесохме от къщи. Докато майка ми си почиваше следобед, брат ми се промъкна на пръсти в стаята й, открадна касетата, сложи я в една раница и същия ден осемте или десетте братовчеди, които участвахме в заговора, отидохме с колела на хълма, където често се забавлявахме да заравяме съкровища. До руините на една черква, под сянката на единствената стена, която не бе рухнала, измерихме седем стъпки и я погребахме в земята, покрихме я с камъни и керемиди и се изплюхме върху гроба й.
После ни стана жал за майка ни, която безуспешно търсеше любимия си филм из цялата къща и повтаряше: „Не разбирам, не разбирам, бих се заклела, че беше в това чекмедже“. Сигурно тайно подозираше, че най-вероятният крадец е някой от братовчедите ни.
За щастие масата в Ноланд Тауърс беше подредена по един много по-логичен начин: моята покривка, чиния, прибори, чаши за кафе и вода бяха разположени срещу тези на Ноланд. От внушителното му присъствие ги делеше ги само метър и половина, колкото беше ширината на масата, а не шестте или седемте метра дължина.
– Добро утро – поздравих стеснително от вратата.
Нелсън Ноланд свали вестника и ме изгледа втренчено. Имаше огромни очи с лешников цвят, високи скули, плътни устни. В продължение на няколко секунди не каза нищо. Навярно се питаше коя бях аз и какво, по дяволите, търсех на вратата на трапезарията му. После явно си спомни причината за присъствието ми там и изражението му се смекчи.
Изправи се, поздрави ме много официално със стискане на ръка и с няколко доста объркани думи, с които ме уведоми, че се радва да ме види, че се надява да съм спала добре, че съжалява, че не е могъл да ме посрещне предната вечер, за което му попречили някои неотложни дела, и че ако обичам, да заповядам на масата и да си сервирам свободно от богатия бюфет.
Трябва да призная, че захаросаните кестени не се бяха оказали достатъчни, за да задоволят нуждите на следпубертетския ми стомах. Бях гладна като вълк и очите ми не се отделяха от бърканите яйца и пресните наденички. Сервирах си солидна порция и седнах срещу Нелсън Ноланд, който ме гледаше развеселено.
– Не бях виждал досега момиче, което да яде с такъв апетит – отбеляза той. – Годеницата ми, Тереза Троши, обикновено хапва неохотно по една бисквита на закуска. Не се ли страхувате, че ще напълнеете?
– Имам чудесен метаболизъм – отвърнах аз. – Мога да ям индустриални количества и пак ще си остана кльощава като плашило.
– Аз не бих казал плашило – поправи ме той. – Колибри или лястовица би било по-удачно. Поне от естетична гледна точка.
– Благодаря – усмихнах му се аз. – Баща ми обикновено ме сравнява с кремъклийка, нали знаете, онези стари пушки с дълго дуло и...
– Наистина? – прекъсна ме той. – Баща Ви обича ли огнестрелните оръжия?
– Много.
– Аз ги ненавиждам – отсече той.
Замълчах. Спомних си, че задачата, с която бях отишла там, е много деликатна. Не трябваше да застрашавам образа, който исках да представя пред Нелсън Ноланд, с опасни теми като лова, биковете, политиката, религията или парите. След няколко секунди самият Ноланд взе думата:
– Баща ми много обичаше лова – каза тихо той. – Прекарваше дълго време извън къщи, зает с безкрайните си експедиции и сафарита.
– Разбирам – кимнах аз.
И беше вярно. През краткия си живот бях срещала много деца, пренебрегвани от бащите си заради извънмерната им и почти маниакална страст към лова. Тези деца, чувствителни или боязливи по характер, страдаха ужасно, защото бяха неспособни да изпитат удоволствие от хайките и гонките, в които участваха бащите им. В моя случай беше обратното. Понеже бях момиче и растях заобиколена от буйни братовчеди, преследвах баща си като хрътка, за да ме вземе със себе си в планината и много се сърдех, когато не ме предупреждаваше, за да го придружа до укритието му или да му нося раницата.
Разбрах, че Нелсън Ноланд е едно от онези ощетени от лова деца и реших да не се задълбочавам в темата. Той обаче настоя:
– А вие харесвате ли лова?
– По-скоро харесвам природата – отвърнах предпазливо аз. – Обичам мириса на планината, начина, по който сменя цветовете си през сезоните, приятно ми е да наблюдавам животните...
– В това си приличаме – усмихна се той и разбрах, че съм казала нещо удачно. – Орнитологията е моята страст. Това ми е професията – добави той. – Знаехте ли?
– Нямах представа.
– Пиша дисертация за гъскоподобните птици от семейство Патицови, по-конкретно белобузата гъска. Познавате ли този вид?
Познавах го. За щастие.
Баща ми, инженер-агроном, беше – по всеобщо мнение – един от най-добрите познавачи на дивата природа и истински естествоизпитател от XX век. И ме бе научил да различавам стотици видове птици, бозайници, влечуги, насекоми, треви, цветя и дървета. Чрез някаква необяснима осмоза, може би защото толкова пъти го бях придружавала в планината, се бях превърнала в нещо подобно на специалист по биология.
– Разбира се – потвърдих аз, сякаш ме беше попитал за някоя марка парфюм. – Белобузата гъска е прекрасна птица. Прекарва летата в Гренландия, а зимите в Англия, има черна шия и бяла глава. Оттам идва името й.
Ноланд ококори очи като плочи.
– Наистина ли се интересувате от тези неща?
– Доста – отвърнах.
От този момент стана чудо. Пред изумените ми очи моят домакин се превърна във въодушевен оратор. Разказа ми за голямата си страст към света на птиците, най-вече прелетните и по-конкретно семейство Патицови: патици, гъски, лебеди, пуйки, нирци и разбира се, белобузите гъски, които според него бяха най-красивите и интересни създания на планетата.
Докато траеше изложението му, аз трескаво поглъщах яйца и наденички, препечени филийки с масло и мармалад, кифли със сметана, тарталети с праскови и сироп и шепи сушени плодове. След петнайсетина минути Ноланд прекъсна речта си, за да ме попита дали съм приключила със закуската и дали искам да го придружа до библиотеката, където с удоволствие щял да ми покаже колекцията си от илюстровани албуми.
Помоли ме да го наричам Нелсън, защото двамата сме споделяли обща страст към гъските и следователно сме част от отбраната група щастливци, притежаващи достатъчно чувствителност, за да оценят красотата на природата. Че сме като брат и сестра и че при това положение може да се откаже от обръщението his lordship[20], което му се полагало по рождение. Той, от своя страна, стига да съм съгласна, също щял да се обръща към мен с малкото ми име.
Отвърнах му, че малкото ми име ми се струва най-естественото нещо на света; че никой досега не ме е наричал по друг начин (с изключение на дядо ми по бащина линия, който ме наричаше Пипи Дългото чорапче; на дядо ми по майчина линия, който ме наричаше Чинита; на баща ми, който ме наричаше Пити-Пити и на чичо ми Маноло, който ме наричаше Роти).
Усмихна се. И от двете страни на устата му се появиха много привлекателни трапчинки. Закачливи, бих казала.
Стана от масата и ме поведе към библиотеката.
– Вкъщи имаме две библиотеки – обясни ми той. – Или две стаи, ако така предпочиташ. В западното крило са книгите и картите на баща ми. Всички са с обща тематика: география, картография, алпинизъм, мореплаване и неизбежните биографии и пътеписи. В източното крило, където отиваме, съм събрал моите. Най-после успях да съставя списък и да подредя в логичен ред хилядите томове, които купих през последните години в Оксфорд. Превърнах се в най-големия ползвател на Бодлиевата библиотека... – Той отново се усмихна. – ...и в най-досадния човек в отдела на извадените от каталога книги.