Също така беше вярно, че той никога не би се поддал на подобно мъчение, ако не е била настойчивостта на Тереза, годеницата му, на която – очевидно заради италианската й кръв – идеята се е сторила превъзходна. Двете италианки сигурно са се срещнали и сред смехове и викове са планирали какви тоалети и аксесоари ще носи годеницата, кой ще й направи прическата и дали ще бъде уместно да се снима на кон, все едно че отива на лов, или по-добре да се разхожда в каляска пред двореца като принцеса от приказките.
В крайна сметка, казах си, Ноланд-син и Ноланд-баща имаха една и съща слабост – отстъпваха без битка пред желанията на любимата жена. Романтично, фантастично, но непрактично и доста разоряващо. В салона, над камината, беше окачен внушителният маслен портрет на Кара – ценната картина, която Нелсън бе получил в замяна на присъствието си на онзи прием, на който се бе запознал с Тереза Троти.
За съжаление, от този момент до края на изтощителния ден, през който обикаляхме имението под дъжда, Нелсън се държа резервирано и предпазливо, защото осъзна, че аз съм част от заговора, че по въпроса за репортажа съм на страната на Кара и Тереза и следователно всичко, което правеше или говореше в мое присъствие, можеше да бъде използвано срещу него.
Докато обядвахме сами в ледената трапезария, разговаряхме за компоти и мармалади и за тяхното приготовление, защото следващият етап от програмата, която бе подготвил за мен, беше да ме заведе в малкия цех, където се произвеждаха прочутите биопродукти на Ноланд Тауърс.
Със съжаление трябва да призная, че това посещение ме отегчи до смърт, защото мястото беше една неуютна индустриална кухня, където дузина работници е бели престилки приготвяха смесите и вършеха измерванията механично, без желание, нито въодушевление. „Процесът винаги е един и същи, госпожице – обясни ми най-демотивираният от всички. – Тук е плодът, тук – захарта, коректорът на киселинността, консервантът“
Слава богу че през октомври на британските острови се стъмва рано. Малко преди четири Нелсън, видимо нетърпелив, сложи край на „обиколката“, сбогува се със служителите си е обещанието, че ще ги посещава по-често, и с един скок се намести пред волана на лендроувъра, като, трябва да призная, преди това ми отвори кавалерски вратата.
– Чака ли ни някой в двореца? – попитах аз, заинтригувана от тази припряност
– Време е за белобузите гъски! – отвърна ми той.
Кръвта се беше върнала във вените му, светлината – в очите, животът – в тялото. Нещо подобно ми се случваше на мен, когато слушах музиката на „Туин Пийкс“ и гледах как текат заглавните надписи. Така де, всеки човек си има някаква страст
– Колко вълнуващо! – казах аз искрено, завладяна от въодушевлението му.
– Да. Не бих го пропуснал за нищо на света.
Бях придружавала баща ми в няколко причаквания на глиган. Знаех много добре за какво ставаше дума.
Техниката на причакването на дивото прасе се състои в следното: избираш си нощ с пълнолуние и едно дърво – обикновено някой листат дъб или бук, – изкатерваш се по него, въоръжен с всичко необходимо: пушка, патрони, фенер и прочие, и прекарваш няколко часа в мълчание, седнал на някой клон, в очакване отдолу да мине глиган. Теренът предварително се подготвя по следния начин: в продължение на две-три седмици преди въпросната нощ около дървото се разпръсква чувал с царевица и се изсипва тенекия с бензин в малка дупка или „вана“ близо до дънера. Предполага се, че глиганът, животно с навици, ще придобие привичката да се въргаля във вонящата дупка, включително да я превърне в място за почивка. И ако ловецът има достатъчно късмет и търпение, ще убие плячката си – предумишлено и под прикритието на нощта.
Когато бях малка, тази практика ми се струваше изключително вълнуваща, но с времето започна да омръзва и на двама ни. В крайна сметка баща ми реши, че е коварна и подла, а аз – че е изтощителна и неудобна. Накрая двамата се спряхме на други видове лов, които бяха в по-голямо съзвучие с истинската ни страст – откритите пространства, и предпочетохме издебването или вдигането на дивеча, като изминавахме километри през хълмове и долини.
Нелсън ме чакаше нетърпеливо в подножието на стълбището. Беше с онези фантастични панталони за риболов, високи над кръста и захванати за раменете с кожени каишки, е дъждобран и непромокаема шапка „Барбур“. Приличаше на човек оркестър, нарамил всичките си принадлежности наведнъж – фотоапарата, триножника, чантите, столчето...
Моят вид не беше много по-различен от неговия. И аз бях обута с огромни гумени ботуши и пременена е дъждобрана, който бях намерила върху леглото.
Почти без да разменим дума, се качихме в лендроувъра и навлязохме в гората по един черен път. После вървяхме доста време сред влагата, стъпвайки по шумата с гумените си ботуши, и се приближихме едва ли не на пръсти до една лагуна, която се намираше на няколко метра под мястото, на което стояхме.
На брега имаше три-четири патици.
– Това са зеленоглави патици – осведоми ме той, сякаш не знаех това.
Познавах чудесно зеленоглавата патица, която е често срещан вид в Испания. На крилата си има две сини ивици. Перата на мъжката патица са ярки, особено тези на главата, които са с блестящ изумруденозелен цвят. Женската е по-безцветна, кафеникава и доста безлична.
– Сега е сезонът на чифтосването – каза той. – Затова са по двойки.
Знаех, освен това можех и да му разкажа, че мъжките зеленоглави патици са жадни за секс изнасилвани на женските, включително и от други видове, развратни и непридирчиви при съвокупляване. Не знам защо предпочетох да запазя тази информация за себе си. Само кимнах утвърдително и застанах нащрек, в случай че Нелсън Ноланд поиска видеокамерата, която предложих да му нося, за да облекча малко товара му.
Посочи ми с фенера малко убежище от два квадратни метра, направено от тръстика, скрито сред бурените и за щастие е покрив от слама, който поне щеше да ни предпази от вятъра и дъжда.
Двамата криво-ляво се настанихме в тясното пространство. Разгънахме столчетата си и зачакахме появата на белобузите патици.
Не знам какво беше. Дали неизбежната близост с херцог Ноланд, мирисът на поле и дъжд, който, бог знае защо, идентифицирах с него, тъмнината, която ни обгръщаше, напрегнатостта на всеки мускул на тялото му, включително на челюстта, втренченият му поглед, смръщеното чело, плътните устни, които той от време на време навлажняваше с езика си, разрошената мокра коса, силните ръце, с които държеше бинокъла.
Или може би вълнуващото чувство, че съм в това убежище с един непознат, за когото вече си съставях горе-долу следното мнение: „Самотно момче, жадно за обич, което расте далече от дома си, изоставено на съдбата си от пристрастен към адреналина баща, изгражда броня около крехкото си сърце, за да не може никой да открие колко е лесно ранимо, развива болезнена страст към птиците, посвещава им всеки момент, всяка мисъл, всяко вдишване и се оставя да бъде прелъстен от красива жена, която му е безразлична“. Последното ми изглеждаше очевидно, защото Нелсън беше споменал само веднъж Тереза Троти, докато бяхме заедно, не й се беше обадил по телефона, нито си беше спомнил за нея. Нямаше нито една нейна снимка в къщата, нито една забравена вещ, например кърпичка, книга или ръкавици.
Усетих, че краката ми изведнъж олекват, че тялото ми се отпуска и омеква, че мислите ми се освобождават и кръжат неспокойно из тясното убежище.
Казват, че химията действа спонтанно, без да можем да контролираме бъркотията, която сърцето предизвиква в ума ни. Ах, какво желание изпитвах да целуна Нелсън, да пъхна пръсти в разрошената му коса, да усетя допира на тялото му до моето!
Помислих си, че ще имам тема за разговор със сестра ми за седмици наред. Това внезапно привличане, което изпитах към херцог Ноланд, беше най-недопустимото, неуместно, дръзко, неочаквано, опасно, комично, гротескно и абсурдно нещо, което някога ми се бе случвало. В тишината се чуваха ритмичното ни дишане, шумоленето на вятъра сред дърветата и от време на време далечното крякане на дивите патици.