– Студено ли ти е? – попита ме внезапно той с шепот, в който се усещаше загриженост
– Не – отвърнах. – По-скоро ми е топло.
– Странно – отбеляза той. – Навън сигурно е много студено и въпреки това...
Двамата едновременно се понаместихме на сгъваемите столчета, сякаш търсехме да заемем поза, която да приляга по-добре на професионалните ни отношения. Тишината се върна, тъмнината се сгъсти. Напрежението отново стегна всяка фибра от тялото му и той отново вдигна бинокъла към очите си.
Колко глупаво се почувствах в този момент! За малко щях да се издам, да протегна ръка и да я поставя върху неговата или да му подскажа, че топлината в заслона се дължи на пожара, избухнал в гърлото ми. Преглътнах. Поех си дълбоко дъх. Допрях с пръсти слепоочията си.
– Ще изляза малко на въздух – прошепнах в ухото му. – Няма да вдигам шум.
Той се разтревожи, подаде ми ръка, за да се изправя.
– Трепериш.
– От вълнението е... заради белобузите гъски, нали знаеш.
Останах навън две-три минути, опряна на дънера на едно дърво, докато си възвърнах нормалния пулс и дишането. Когато се върнах в заслона, заварих го да се занимава с фотоапарата си, с триножника, със светкавицата последно поколение.
Опасността бе преминала.
Тъкмо нагласяхме обективи и подготвяхме ленти, когато ни се стори, че в далечината се надига някакъв шепот, като жужене на рояк.
Нелсън стисна ръката ми със силните си пръсти.
– Белобузите гъски! – възкликна той и усетих как сърцето му заби силно и тялото му се напрегна.
Помоли ме аз да се погрижа за видеото, той предпочитал фотографията. Познавах много добре тази камера „Панасоник JTS25-4 1992 Олимпик Геймс“, защото бяха подарили същата на брат ми за рождения му ден и цяло лято снимахме какви ли не глупости с братовчедите. Не беше много голяма, управляваше се лесно с една ръка, имаше дигитален zoom[21] и вграден микрофон. Задачата ми беше лесна.
За няколко секунди, в които двамата с Нелсън почти не дишахме, жуженето се засили и се превърна в оглушителен шум от плясък на крила и крякане. Видяхме да се появява ятото – над сто екземпляра, армия от гъски в миграция.
Нелсън повтаряше през зъби, като мантра, фразата, която остана записана на видеото: „Това е чудо. Това е чудо. Това е чудо“. Самото видео, разбира се, излезе разфокусирано, неясно и размазано, защото от нерви забравих да използвам триножника, а и светлината на светкавицата от неговия фотоапарат се оказа недостатъчна, за да освети сцената.
– Тези птици пътуват от много дни – развълнува се той. – Идват от Свалбард, Нова земя, Вайгач и Колгуев, островчета в Северния ледовит океан, на изток от Гренландия, където създават потомство през лятото. Гнездят високо по скалите в морето, на стотина метра височина, а когато малките се излюпят, само след няколко дни се хвърлят от гнездото в морето, макар още да не умеят да летят. Падането е самоубийствено, стряскащо, ужасяващо. Успях да направя великолепни снимки на едно птиче в момента, в който се удря жестоко в издатината на една скала и противно на всякаква логика, оцелява, но мигове след това е разкъсано от полярна мечка.
– Какъв ужас!
– Природата понякога е жестока, в това е и нейната красота.
Ръцете ми трепереха от вълнение. Въодушевлението на херцог Ноланд се оказваше заразително. Понякога дори забравях да си поема въздух, за да дишам.
Белобузите гъски кацнаха в лагуната, вдигайки адски шум. Зеленоглавите патици разпериха криле и избягаха, за да потърсят по-спокойно място за спане. Както вече подозирах, прекарахме безсънна нощ, наблюдавайки белобузите гъски, които бог беше облякъл празнично и ги бе превърнал в най-елегантните и смели птици на сътворението. Докато потвърждаваше теорията си, че това е истинско чудо, Нелсън от време на време ми се усмихваше, стискаше ръката ми, разказваше ми истории от пътешествията си в Северна Европа, където бе отишъл да търси белобузи гъски, чапли и корморани.
В онази нощ на пълнолуние говорихме само за патици, но неговото детинско въодушевление, радостта от осъществената мечта, възторгът, удовлетворението му ми показаха истинската природа на херцог Ноланд; пламенния, възторжен, поривист и страстен Ноланд.
– Идвам при лагуната от седемнайсет дни – призна ми той, когато, вече призори, белобузите гъски разпериха отново криле и изчезнаха на хоризонта. – Бях готов да се откажа, но ти се появи и чудото стана. Донесе ми късмет, приятелко.
7.
Минаваше седем часът – осем в Испания, – когато се върнахме в двореца. Нелсън беше все така възбуден и явно не му се спеше, но аз – както вече казах, способна съм да спя права, стига да не съм гладна или да не ми е студено – вече започвах да изпитвам опустошителните последствия от безсънната нощ. Леко треперех, очите ми смъдяха и главата ми се въртеше, сякаш бях на кораб и наближаваше буря.
Една прислужница от двореца ни отвори вратата. Беше бледа.
– Госпожице – каза тя загрижено, – явно нещо се е случило в дома ви. Сестра ви се обади вече три пъти тази сутрин и питаше за вас.
– Сестра ми?
– В седем без петнайсет, в седем и в седем и петнайсет
– Да – отвърнах спокойно аз. – И вероятно ще продължи да звъни на всеки петнайсет минути, докато успее да говори с мен.
– Надявам се да не са лоши новини – окуражи ме Нелсън, като ме потупа по гърба.
Успокоих и двамата. Обясних им, че комуникациите със сестра ми винаги са били такива: извънредно спешни. Но че няма никакъв повод за тревога, а по-скоро трябва да се молим на бога инженерите на „Моторола“ да открият по-скоро формулата, чрез която откритието на мобилната телефония да стане достъпно за широката публика. „Ще дойде ден, в който ще носим телефон в часовника си, ще видиш“ – често пророкуваше сестра ми. За момента разполагахме с един грамаден и неудобен апарат, който бяха инсталирали в колата на баща ми, за да може да говори с офиса на отиване и на връщане от тенис. Беше голям колкото тухла и имаше дълга антена.
И нито един катаджия никога не го спря и не го глоби. На първо място, защото не беше забранено да говориш, когато шофираш – приемаше се за даденост, че човешкото същество е способно да върши двете дейности едновременно, и на второ място, защото щом някой приемаше обаждане в колата си, то сигурно е толкова важно, колкото и обажданията, които приемаше финансовият магнат Гордън Геко, когато слизаше от хеликоптера си на Уолстрийт.
Имахме също факс. Баба ми го беше поръчала на един от племенниците си в Кадис, който често пътуваше до Сеута. Служеше ни само да са се свържем с печатницата, защото по онова време никой от приятелите и познатите ни нямаше такъв апарат. Имахме също телефонен секретар, който не знаехме как да използваме и който записваше частните ни разговори, а после ги повтаряше като папагал на първия човек, който звъннеше вкъщи.
Семейството ни беше отворено за технологичните новости, но още бяхме далече от постигане на съвършенството.
Нелсън ми каза, че ще прекара остатъка от сутринта в тъмната стаичка на павилиона, за да промие снимките, защото знаел, че няма да може да мигне, докато не свърши тази работа. Увери ме обаче, че точно в един, след като хапнем по сандвич, ще отидем в Оксфорд, както ми бе обещал предния ден, а аз ще мога да се върна в Лондон следобеда, точно навреме, за да хвана полета в девет, както беше предвидено. Щяхме да разполагаме с три-четири часа за посещението на университета. Градът бил малък и двамата сме го познавали добре, така че времето било напълно достатъчно.
Не се преоблече. Не закуси с мен.
Икономът се появи в трапезарията с телефонния апарат в ръка, като влачеше дългия кабел, и ме уведоми, че сестра ми отново се е обадила. Била на апарата. Беше седем и половина.
– Къде по дяволите беше? – възкликна тя.
Наложи се да й разкажа най-обстойно, до най-малките подробности, случилото се в часовете преди обаждането й. От време на време икономът надничаше от вратата, за да се увери, че още говорим, свиваше рамене, вдигаше очи към небето и се връщаше в кухнята, мърморейки. Докато говорехме, аз изядох огромна порция яйца по бенедиктински със сланина, изпих чаша портокалов сок, сладък като мед, и изгълтах половин дузина препечени филии бял хляб, намазани със солено масло и с мармалад от праскови.