Когато стигнах до нощта с белобузите гъски и й признах за внезапното физическо привличане, което бях изпитала към херцог Ноланд и което за малко да направи на пух и прах реномето ми на здравомислещ и отговорен човек, сестра ми нададе вик.
– Да не си луда, какво ти става! – скара ми се тя. – Това е първата важна работа в живота ти, имаш възможност да докажеш на татко и на всички нас, че можеш да направиш сама този репортаж, без помощ, а ти точиш лиги по този надут пуяк, който, ако не си забравила, освен всичко си има годеница. Нещо повече. Тя е на път.
– Как така е на път?
– Каза ми го бъбривата прислужница от миналия път. Тя вдигна телефона и понеже теб никаква те нямаше, двете си поговорихме – обясни ми тя. – Тереза Троти пристига тази вечер в двореца от Милано.
– Нелсън знае ли?
– Откъде да знам. Той нищо ли не ти е казал?
– Не.
Сигурно това кратко „не“ е прозвучало много тъжно, защото сестра ми, която е душичка и както вече казах, притежава силно развита емоционална интелигентност, се разтревожи за мен и за това колко лесно можеше да разбият сърцето ми. Изпадна в ярост, развика се, че херцог Ноланд се е оказал невероятен безсрамник.
– Свалял те е, макар да е знаел, че годеницата му пристига! Завел те е в онзи тъмен заслон, опитал се е да се възползва от теб!
– Но какво говориш? Не беше така! – Исках да я успокоя, но вместо това тя се разгорещяваше още повече.
– А ти отгоре на всичко го защитаваш!
Лошото беше, че тези безумни предположения на сестра ми доста ми допадаха. Дълбоко в себе си, без да си давам сметка, тя подхранваше надеждите ми. Наистина ли херцог Ноланд се бе опитал да ме прелъсти, като ме бе завел в онзи заслон? – питах се аз. Може би – отвърнах си аз, в крайна сметка той беше английски аристократ и знае ли човек какво правят английските аристократи, за да прелъстяват хората.
Когато затворих телефона след този сюрреалистичен разговор, преживените вълнения през отминалата нощ си казаха думата. Качих се в стаята си замаяна, сънлива, объркана, развълнувана и обсебена от лешниковите очи на Нелсън Ноланд. Мисля, че го сънувах; че се целувахме страстно в заслона, докато ято белобузи гъски пресичаше синьото небе.
Най-логичното би било да попитам Нелсън за предстоящото пристигане на Тереза Троти ди Висконти в Ноланд Тауърс. Когато обаче го видях отново да ме чака в подножието на стълбата, този път облечен като джентълмен, е вратовръзка на райета и лоден, готов да предприеме обещаното пътуване до Оксфорд, от съзнанието ми се изтри дори самото съществуване на богатата италианка, чиято слава – не на Ноланд, защото никой в Испания не познаваше херцога – придаваше истинска стойност на репортажа ми. Така че се сбогувах с Ноланд Тауърс, с иконома му, с прислужниците, с дългите коридори и високите тавани, с алеите между дъбовете, с лагуната, с горите му, със сладките мармалади и потеглих към града на старите колежи с взетата под наем кола след лендроувъра на Нелсън.
Признавам, че ме обхвана носталгия, когато пред погледа ми изникнаха поляните и първите сгради в кампуса. През лятото, докато голямата част от британските студенти прекарваха ваканцията си „на континента“, много млади американци и европейци като мен заемаха опразнените от тях гнезда, тайните им места, ресторантите, пъбовете, настланите с камъни улици и дори пейките в черквите, където през юли и август се провежда фестивал на класическата музика и беше невероятно изживяване да слушаш музиката на Моцарт или Вивалди, изпълнявана от най-прочутите оркестри в Англия, във внушителните храмове.
Също се организираха концерти на открито, на обширните зелени поляни, които обграждаха Модлин Колидж, и беше традиция да седиш на тревата, да ядеш ягоди със сметана и да пиеш шампанско, докато звучи Канон в ре мажор на Пахелбел.
Нелсън Ноланд обаче ми показа един различен Оксфорд – по-автентичен и по-неспокоен от този, който аз смятах, че познавам толкова добре.
За един млад преподавател по зоология университетът беше истинско бойно поле.
В апартамента му в Хартфорд Колидж сега живееше друг преподавател, който беше много любезен и се зарадва да поздрави херцог Ноланд, дори ни позволи да посетим бърлогата му, въпреки „безпорядъка“ и въпреки че бяхме отишли без предупреждение. Състоеше се от всекидневна, претъпкана с книги, и спалня с едно легло и два прозореца, които гледаха към тъмна уличка.
– Преди няколко месеца снимаха шпионски филм в уличката долу – каза ми Нелсън. – Дойде един прочут актьор от Холивуд.
– Том Круз?
– Същият! – възкликна той. – Предизвика голяма бъркотия. Две от студентките ми бяха арестувани от полицията.
– С какво обвинение?
– Нарушаване на общественото спокойствие.
– Така си и мислех.
Обиколихме сградата на колежа сред глъчта на студентите, сред падащия здрач на есенния следобед, сред носталгията, която двамата с Нелсън изпитвахме, и характерната миризма на лак за дърво, която прониква навсякъде. Разказа ми за вътрешните вражди, за борбата за власт между преподавателите, за подлите номера и коварства; за неприятната страна на университетския живот, която остава скрита за непосветените.
Посетихме столовата и библиотеката, прекосихме живописния каменен мост над тихата улица и се възхитихме на бръшляна, пълзящ по вековните стени, който сега беше обагрен в яркочервено.
Имахме среща с директора на колежа, Тимоти Картър, в преподавателската стая, където щяхме да пием чай. Той вече ни чакаше там, удобно настанен на един диван срещу запалената камина.
Стана и ни поздрави сдържано, но любезно. Може би съзнаваше, че Нелсън вече не е просто един от най-младите преподаватели в колежа му и че сега се намира пред уважаемия херцог Ноланд.
– Липсвате на студентите си – увери го той. – Научиха, че ще дойдете да пиете чай, и са ви подготвили изненада.
От прозорците, които гледаха към вътрешния двор на сградата, видяхме да се приближава група момчета и момичета, които носеха бутилки шампанско и пластмасови чаши. Пред удивените ми очи отвлякоха Нелсън и го отведоха, побутвайки го, далече от погледа ми. Пееха купонджийски песни, а един от тях се беше маскирал като птица, с човка и криле, които размахваше, сякаш се готвеше да отлети.
– Надявам се да не го напият много – въздъхна „принципалът“. – Мистър Ноланд не носи много на алкохол.
И така, с господин Картър останахме сами пред запалената камина и чаша чай. Възползвах се от момента и подложих на изкусен разпит добрия човечец, който, без да се усети, сякаш думите сами излизаха от устата му, потвърди много от заключенията, до които бях стигнала сама през последните дни.
– Както казвате, Нелсън наистина беше и още е самотно момче. Баща му, последният херцог Ноланд, посвети живота си на алпинизма, спелеологията и изследването на негостоприемни земи. Не се задържаше дълго при семейството си. Майка му също не беше твърде майчински настроена. Когато почина, Нелсън беше на десет години, пет от които бе прекарал в пансиона. Приятелки? Не знам да е имал сериозна връзка. Излизаше с различни момичета, докато живееше в Оксфорд, но не ми е представил официално нито едно от тях. Студентките обаче бяха луди по него. Всяка година поне една му се обясняваше в любов, било с писмо, било като хвърляше камъчета по прозореца му, а веднъж...
– Да?
– Имахме един много неудобен случай. – Той се прокашля. – С едно момиче, което се промъкнало в стаята му и... но той се държал като джентълмен, помолил я да се облече и да си тръгне, без да вдига скандал, за да не нарани чувствата й.
Спомних си сцената в „Индиана Джоунс“, в която студентките в университета „Барнеш“ изписваха думата „любов“ на клепачите си и съблазнително пърхаха с мигли, когато влизаше привлекателният преподавател по археология. И изпитах необяснима ревност.
Аз, която се намирах там в качеството си на репортер, не можех да прогоня от ума си образа на студентката, пъхнала се гола в леглото му, нито можех да издържам повече, без да знам къде го бяха отвели онези безразсъдни създания, дегизирани като птици. Върна се след половин час, който ми се стори цяла вечност. Имаше бели пера навсякъде по себе си: заплетени в косата, закачени на дрехите, надничащи от чорапите и джобовете, сякаш беше участвал в бой с възглавници. Приличаше на кукла, която са подхвърляли на някой селски празник.