– Интересен ли беше разговорът с ректора? – попита той, когато най-после излязохме от преподавателската стая.
– Много – отвърнах аз. – Говорихме най-вече за работата ти в департамента по зоология и за дисертацията ти за гъскоподобните птици. Знаеше ли, че има вероятност университетското издателство да я публикува?
Вече си тръгвахме, когато Нелсън забеляза, че параклисът свети. Заведе ме там, като ме побутваше, отвори предпазливо вратата и когато установи, че сме сами, посочи ми старото пиано отстрани. Седнахме на малката пейка, притиснати един до друг Нелсън вдигна капака, почисти праха с ръкава на сакото си и засвири.
– Не ми беше казал, че свириш на пиано.
– Не съм ти казал много неща за себе си – усмихна се той, докато натискаше клавишите. – Едва ли ще можеш да разкажеш за тях само в един репортаж.
Беше удивителен изпълнител на джаз. Пръстите му се движеха с лекота, а цялото му тяло отмерваше ритъма на една известна песен на Арета Франклин.
Не искам да се хваля, но винаги съм пеела много добре. Когато бях седемгодишна, ме избраха да играя Ани в едноименния мюзикъл по случай края на учебната година, и оттогава приех, без фалшива скромност, положението си на дете чудо. Веднъж в Париж вдигнах цялата публика на крака в едно караоке заради великолепното ми изпълнение на „Пурпурен дъжд“ на Принс, а в друг случай...
Работата е там, че не мога да се сдържа да не пея, когато някой свири на пиано. По-силно е от мен. В това съм се метнала на майка си. Така че онзи следобед заедно с Нелсън Ноланд изпяхме Oh me, oh my[22] е пълно гърло в параклиса на колежа му и накрая, след много викане, след много oh и много my бях признала на Нелсън, че по негова вина съм се превърнала в глупачка, че съм откачена и че за да го разсмея, съм готова да стана за посмешище (поне това се пееше в песента).
Когато свърши да свири, той ме погледна замислено. Пое си дъх, усмихна се, започна едно изречение: „Ти си...“ но тогава се опомни, разтърси глава и от нея паднаха две бели пера, които бяха останали заплетени в косата му. После каза тихо:
– Да тръгваме. Преди да си заминеш, трябва да видиш „Търф“.
Вече го познавах. Това е най-старият пъб в Оксфорд, неизбежна дестинация за чуждестранните студенти; първото място, където те водят веднага щом стъпиш в града. Но нарочно не му го казах. Харесваше ми държането му на чичероне, а освен това бирата в „Търф“ беше една от най-хубавите в света.
Поръча за мен английска бира, опряхме се на плота. Стоеше с гръб към вратата, аз – е лице към нея. Може би беше настъпил моментът за изповеди.
Подозирам, че щях да се окажа в нелепо положение, когато му призная наскоро породилите се в мен чувства към него, когато се случи най-неочакваното. От другия край на тезгяха някой извика името ми.
Заинтригуван, Нелсън се обърна към атлетичното момче, което се приближаваше с големи крачки към нас. Беше много високо и много яко, имаше рамене на титан, закачлива усмивка, сини очи и много руса коса, загоряло лице, ослепително бели зъби. Наричаше се Мат
Бях готова да продам душата си на дявола, ако с това можех да спра времето, да върна часовника назад, да се озова отново в параклиса и да откажа категорично да придружа Нелсън в „Търф“. Би било достатъчно да му пробутам някоя лъжа: че съм алергична към бирата, че съм въздържателка, че пъбовете миришат на пикня... Всичко друго, но не и да обяснявам на Нелсън кой е Мат, как съм се запознала с него и как съм имала романтична епистоларна връзка с него в продължение на месеци след единствената нощ, в която сме се целували под звездите.
Не се чувствах особено горда от това, че си бях загубила ума по един напълно непознат Не го бях казала на никого. Само на сестра ми, а тя не влизаше в сметката. Винаги бях мислила, че ако случайно отново срещна Мат в този живот, ще бъде след много години, когато вече ще сме женени, може би с внуци, и тогава щяхме да седнем и да си припомним с нежност, с носталгия онази среща в младостта ни от дистанцията, която ни предоставя времето.
Мат обаче имаше друга представа за това, което сме един за друг Дръпна Нелсън настрана с ръчищата си на олимпийски гребец, хвърли се към мен и ми залепи фантастична целувка, също като онази на войника от прочутата снимка от края на войната с медицинската сестра на Таймс Скуеър.
Когато дойдох в съзнание – защото в продължение на няколко секунди го изгубих, – станах свидетел на напрегнато ръкостискане между двамата бивши питомци на Оксфорд.
– Здравейте. Аз съм любовта на живота й – представи се Мат полу на шега.
– Приятно ми е. Херцог Ноланд – отвърна Нелсън, превърнал се отново в надменния, студен и сдържан Ноланд от първия ден.
Забелязах, че раменете му са увиснали.
– Имаш пера на сакото, херцоже – забеляза Мат
Докато го изпращах до вратата на „Търф“, му казах, че Мат е голям шегаджия, че естествено, не е любовта на живота ми, че е просто стар приятел, когото отдавна не съм виждала, и че, разбира се, ще поддържаме връзка. Аз ще му се обадя по телефона или по-добре ще изчакам той да ми се обади, за да уточним деня и часа на репортажа. Защото ще го направим скоро, нали? Репортажът, искам да кажа. Минах ли изпитанието? Издържах ли изпита?
– Тереза ще ти се обади тези дни – успокои ме той. – Отсега нататък оставям всичко в нейни ръце.
Излезе навън под дъжда. Пожела ми приятно пътуване. Благодарих му. Искаше ми се да му кажа, че тези три дни, които прекарахме заедно, бяха достатъчни, за да ми разбъркат душата. Бяха ми разкрили един непознат и прекрасен човек; възхитителен, неустоим. Успях обаче да кажа само две думи:
– Довиждане, приятелю.
Той се усмихна тъжно, после разтвори чадъра си и изчезна в тясната уличка.
8.
Прибрах се вкъщи съсипана, чувствах се като най-голямата престъпница, позорно нарушила професионалната етика в цялата история на световната журналистика.
– Коя самоуважаваща се журналистка отива и се влюбва в човека, когото интервюира? – запитах се риторично аз, докато топях кифлата в чашата с мляко.
– Вероник Пасани! – възкликна веднага сестра ми. – Имала е страхотна любовна история!
Знаех, че ще ми я разкаже. Нямаше значение какво ще направя или ще кажа от този момент нататък, или дали имам желание да чуя красивата любовна история на госпожица Пасани, за която, между другото, не бях чувала нищо. Сестра ми щеше да ми я разкаже до най-малките подробности. Беше неизбежно. Така че се приготвих да я изслушам примирено, без да окажа съпротива. Точно тогава се появи баба ми, която идваше да закуси по копринен пеньоар, обгърната от силното ухание на „Шанел 5“, любимия й парфюм.
– Вероник Пасани? – попита тя с носталгия в гласа. – Знам много добре за кого говорите. Тази история вдигна голям шум. Любов като в романите. Беше на кориците на няколко броя, между другото, много печеливши.
Седна на масата с разпиляна по раменете черна коса и си наля чаша чай, докато се ровеше в спомените си от младостта. „Станах журналистка от любов“ – обясняваше тя на онези, които я питаха за началото на кариерата й.
Във времена, когато много малко жени работели, баба ми успяла да постигне професионален успех рамо до рамо с дядо ми. Тя, която нямала нужда да печели хляба си, тъй като произлизала от знатно и богато семейство, доказала, че притежава изключителни способности за бизнес – интуиция, смелост, ентусиазъм и непоклатима решителност, която няколко пъти спасила издателството в трудни моменти. Притежаваше също изумителна памет, в която съхраняваше неимоверно количество данни за живота и приключенията на всички герои на нашите архиви. Баба ми беше ходеща справочна служба.