– Вероник Пасани беше почти дете, когато стана известна. Едва ли имаше повече от двайсет години, когато публикувахме за пръв път нейна снимка, и си спомням, че ми се стори една от най-очарователните жени, които бях виждала. Притежаваше спокойна и загадъчна красота, но също беше хитра и умна. Беше много слаба, истинска французойка. Беше родена в Париж и по онова време работеше за вестник „Франс Соар“. Беше една от най-будните и обещаващи редакторки – направи пауза, погали кучето си и издаде въздишка ала Дамата с камелиите. – Един ден й възложили да интервюира прочутата холивудска звезда Грегъри Пек, който отивал в Италия да снима „Римска ваканция“ с Одри Хепбърн. По някакво съвпадение в този филм той играел ролята на журналист, който... е, предполагам, че познавате сюжета, нали?
Отговорихме, че го познаваме, та това беше най-красивата любовна история на всички времена, в която много младата Одри Хепбърн си отрязва косата ала гарсон, с много шик бретон, и се разхожда на един „Веспа“ с непознат мъж, който я намира заспала на една пейка и веднага разбира, че това е принцеса Ана, която е избягала от двореца, кани я на танци и извиква папараци, за да й направят компрометиращи снимки, а накрая, влюбен до уши, решава да й ги даде в един плик и да остане със спомена за тази нежна и незабравима авантюра в Рим.
– Вероник взе интервю от него – продължи баба – и сигурно бе впечатлила много актьора, който тогава беше женен за Грета Куконен, макар че бракът им вече се разпадаше заради една негова забежка с Ингрид Бергман. Нали ги знаете актьорите. Та, както казах, момичето явно го бе впечатлило много, защото шест месеца по-късно я потърсил в редакцията по телефона. Сигурно от другата страна на линията е чул гласа на телефонистката, която обявила на висок глас: „Вероник Пасани, господин Грегъри Пек на телефона“, и мъртвата тишина, която настъпила след тези думи – машините престанали да тракат, а разговорите секнали. Той я поканил на вечеря, а тя не се съгласила веднага.
– Защо?! – Вече виждах лешниковите очи на Нелсън Ноланд на лицето на Грегъри Пек и се бях въплътила в онази Вероник, която за малко да пропусне най-големия шанс в живота си.
– Защото тогава не се гледаше с добри очи на това да излизаш с женен мъж... а и защото й предстоеше да вземе интервю от прочутия лекар, философ и мисионер Алберт Швайцер, който същата година бе получил Нобеловата награда за мир. Бяха си определили среща в дома на Жан-Пол Сартр. Представяте си колко й е било трудно да се откаже от подобна възможност
– Какво говориш, бабо! – подскочи сестра ми. – Ако поставиш на едната страна на везната Пек, а на другата Швайцер, много е ясно накъде ще се наклони.
– И влюбиха ли се? – попитах аз, вече твърдо заставайки на страната на парижанката.
– Разбира се. От този ден двамата станаха неразделни. Ожениха се на 31 декември 1955-а, на следващия ден след като той получи развод.
– И бяха ли щастливи?
– Много. И все още са щастливи. Женени са от четирийсет години.
Потърсих в архива ни снимките на тази толкова образцова и вдъхновяваща двойка и си дадох сметка, че нито разликата във възрастта (тя на двайсет, той на трийсет и шест), нито разстоянието, нито трудностите бяха успели да победят една истинска и легендарна любов като тяхната. Моят случай в известен смисъл беше по-лесен от техния – разликата във възрастта ни беше само две години, живеехме на един и същи континент и Нелсън не беше женен, а само сгоден. Освен това имах за пример баща ми, който често разказваше как се запознал с майка ми и как я отнел от мухльото, с когото излизала; твърдеше, че „един годеник е спънка, но не и препятствие“, и това ме окриляше.
Окачих снимка на семейство Пек на корковото табло в ъгълчето ми в офиса, до други снимки на личности, които възнамерявах някой ден да интервюирам, а до нея поставих изрезка от „Таймс“ със снимка на Нелсън Ноланд, облечен в траур, на погребението на баща си. Обадих се по телефона в справочния отдел на прочутия вестник и ги помолих да ми изпратят ксерокопие на статията, която бяха публикували предната година, защото – излъгах – пиша репортаж за новата британска аристокрация.
Всичко това се случи през октомври и до средата на ноември нямах новини от Тереза Троти, нито от приятелката ми Кара, нито, разбира се, от херцог Ноланд. Започнах да се опасявам, че са се отказали от проекта групово – мащеха, годеница и херцог, че са ме отхвърлили и са ме оставили без репортаж и без каквото и да е обяснение. Баща ми от време на време се интересуваше за „случая, с който се занимаваш“, в началото с истински ентусиазъм, после с известна предпазливост, съзнавайки, че отговорите ми са неясни, а надеждите ми – на път да се срутят веднъж ми зададе следния въпрос:
– Наистина ли нищо не го попита за Тереза Троти?
– Не намерих подходящ момент – оправдах се аз изчервена.
– Голяма репортерка си, няма що – отбеляза той развеселен.
Колко прав беше. В онези дни, в които нямах новини от Ноланд, се чувствах като най-некадърната стажантка по журналистика. И това чувство се засили, когато един ден баща ми дойде в стаята ми и ми подари книгата „Интервю с Историята“ – сборник от смелите интервюта, които Ориана Фалачи бе взела от Хенри Кисинджър, Голда Меир, Ясер Арафат, Хюсеин, краля на Йордания...
Междувременно продължих да изпълнявам обичайните си задължения – ходех на пресконференции и отразявах кинопремиери, и бранех телефона от продължителните разговори на брат ми и сестра ми, в случай че херцог Ноланд или Тереза решат да позвънят.
Най-после в един съботен следобед, докато гледахме „Завръщане в миналото“ за стотен път и ядяхме пуканки, приготвени в микровълновата фурна, телефонът иззвъня. Беше тя. Баща ни отново ни бе предупредил за вредното въздействие на електромагнитните вълни, излъчвани от това дяволско изобретение, което приличаше на блиндирана камера и вдигаше ужасен шум. Канарчето, което в продължение на десет години живееше в клетка до прозореца на кухнята, умря и според него това било неопровержимо доказателство за зловредността на уреда. „Първо канарчето – пророкува той, – после ще ни опадат миглите, след това зъбите и накрая всички ще се заразим от рак.“ (Трябва да се отбележи думата „зараза“ в този контекст. Светът на рака, СПИН-а, рапичното олио и хероина беше враждебен.)
Тези радиоактивни пуканки заседнаха в гърлото ми, когато вдигнах слушалката, като се питах кой, по дяволите, се обажда в една порядъчна къща по време на следобедната почивка в събота, и един чувствен глас ми отговори на италиански: „Buon giomo. Mi chiamo Teresa Trotti di Visconti”[23].
Сигурно съм направила салтомортале на дивана, защото сестра ми и брат ми ме погледнаха уплашено и дори спряха на пауза видеокасетофона. Постъпиха добре, защото разговорът продължи дълго.
– Предполагам, не знаете коя съм – каза тя на английски със силен акцент след размяната на неразбираеми фрази, в които двете смесвахме безразборно трите романски езика – испански, италиански и френски, и накрая заключихме, че ще ни бъде по-лесно да се разберем на основния език – този на англосаксонците.
– Разбира се. Вие сте приятелката на херцог Ноланд.
– Годеница – уточни тя.
– Да, извинявайте.
– Нелсън ме помоли да ви се обадя, за да съгласуваме репортажа. Опитах се да му обясня, че не е необходима намесата на друго лице в случая. Сама мога да организирам всичко. Аз и бъдещата ми свекърва Кара Ноланд, разбира се. Ако нямате нищо против, ще ви изпратим бюджет на продуцентските разходи за събитието, а вие трябва само да го одобрите.
– Продуцентски разходи? – Да кажем, че още бях нова в тази материя.
– Нали не искате да си правя сама прическа – отвърна ми тя троснато.
В онзи момент не успях да преценя мащаба на бедствието, което щеше да ме връхлети. Всичко беше толкова неочаквано за мен, че приех без възражение всичките й изисквания. Да, ще чакам търпеливо да ми изпратите инструкциите си; да, ще подпиша бюджета; да, ще се свържа с хората, които ще ни бъдат необходими, дори ще говоря лично с Валентино, ако се наложи; да, ще потърсим подходяща дата след Коледа, за да можете да покажете прекрасната круизна колекция; да, ще се погрижим за цветята и украсата, за да освежим тези толкова стари салони, както и за кетъринга за екипа, и за още милион детайли, които Тереза Троти ми прочете, вероятно от списък, изработен заедно с Кара Ноланд, в който не оставяха нищо на случайността. Сякаш организирахме сватба, а не фотосесия.