Двайсет дни по-късно, в едно слънчево юнско утро, аз с изненада намерих върху бюрото в кабинета си пратка с клеймото с короната и жълтите букви върху червен фон на Британската кралска поща. Беше истинско чудо, че бе стигнало дотук, като се има предвид, че единствените данни, фигуриращи на мястото на получателя, бяха малкото ми име, името на списанието и името на града. Отдадох чудото на ефикасността на английската поща, въпреки че сега, като си помисля, то се дължеше по-скоро на съобразителността на мадридските пощальони, които явно бяха изнамерили адреса на редакцията от телефонния указател.
Отворих кутията. Усмихнах се. Кара Ноланд ми пращаше буркан с мармалад от горчив портокал.
Фин плат на цветя, завързан с лента от зебло, покриваше капака, а отстрани висеше малък етикет с името на дома й: Ноланд Тауърс, и думите organic preserves.
Баба ми по майчина линия беше истинска майсторка в приготвянето на мармалад от горчив портокал. В кухнята на дома й на улица „Веласкес“, където все още си стоеше печката на дърва от началото на века, вареше килограми превъзходен конфитюр, който после щедро раздаваше на многобройната си челяд и на внуците. Портокалите й изпращаше една нейна приятелка, която имаше градина в Араал. Ако случайно приятелката й се разболееше или същата година плодът се развалеше, баба ми отказваше категорично да прави мармалад от други портокали. Казваше, че не е същото, че без портокалите на приятелката й рецептата не се получавала, и в такива случаи предпочиташе да прави сладко от дюли.
Реших, че най-добрият начин да определя качеството на мармалада от Ноланд Тауърс е да го подложа на мъдрата оценка на баба ми и още същия следобед отидох при нея с буркана. Двете седнахме тържествено на масата в трапезарията. Първо сервирахме чая, изчакахме хлябът да се препече и веднага разтопихме по пълна лъжица масло върху всяка филия. Накрая отворихме стъкления буркан, вдишахме сладко-горчивия аромат на съдържанието му и нетърпеливо намазахме филиите с уханния конфитюр.
– Майстори са – заключи баба ми. – Англичаните – поясни тя. А после, припомняйки си времената, в които бе обикаляла света с дядо ми, добави с въздишка: – Би трябвало да опиташ afternoon tea в хотел „Конот“ в Мейфеър. Листата се състои от трийсет класически и ароматни вида чай. Конфитюрите, компотите и мармаладите са домашно приготвени. Сервират ги върху хрупкави, току-що направени кифли с дебел пласт сметана отгоре или отдолу. Експертите още не са постигнали единодушие по този въпрос. Винаги, когато отивахме в Лондон, се отбивахме да пием чай там. Дядо ти беше много изтънчен и не пропускаше случая да закусим и в „Дорчестър“. Казваше, че френският омлет в този хотел е най-вкусният, включително омлетът суфле от Мон Сен Мишел, който той намираше леко тежък. – Тук баба млъкна, за да си поеме дъх, да смени обстановката, спомените. – Когато отидеш в Нормандия, непременно посети това изключително място. Има абатство, което се появява внезапно сред мъглата. Приливът настъпва с бързината на галопиращ кон и тогава хълмът се превръща в остров, увенчан с острите кули на манастира. Там омлетът се приготвя от белтъци и жълтъци, разбити на ръка в големи медни съдове. Сервират го в пръстени купи. Почти може да се пие.
Всички тези скъпи спомени бяха предизвикани от вкуса на мармалада на Кара Ноланд. Реших, че това е достатъчно доказателство за превъзходното му качество, и така и написах на херцогинята в писмото, което й пратих в отговор на нейното.
Защото заедно с мармалада пристигна и писмо.
„Горката Даяна“, пишеше Кара с елегантен почерк като на ученичка в колеж на монахини. Имаше предвид, разбира се, уелската принцеса, която наскоро се бе разплакала публично, както се виждаше на корицата на списанието ни под заглавието: „Даяна накрая не издържа“. Това заглавие бе хрумнало на баща ми веднага щом видя снимката на обожаваната от него Лейди Ди, потънала в сълзи по време на откриването на дом за възрастни хора, болни от рак, в Лондон.
Причината за тези сълзи беше не толкова състраданието към болните – което сигурно също бе повлияло върху деликатното душевно състояние на Даяна, – колкото собственото й нещастие. Дотогава, както казваше баща ми, бе успявала да стиска зъби. Бракът й с принц Чарлс отдавна не вървеше. До нас вече не стигаха онези снимки от първите години, когато младоженците се целуваха скришом зад конете за поло. Сега виждахме жестове на досада, студенина и дори на сдържан гняв, като онзи път, когато малкият Уилям си разби главата по време на игра на ръгби и лицето му приличаше на стихотворение от Бодлер. В деня обаче на откриването на старческия дом – макар че, като се знаеше колко зле се чувства жената, можеха да й предложат откриването на детска градина или кръщаването на кораб – горката си изтърва нервите, изневери на дълга си да запазва самообладание на публични места и се срина. Плака толкова жално, толкова искрено, че баща ми само като видя снимката, възкликна: „Даяна накрая не издържа“, и постави това заглавие на корицата е големи черни букви.
„Тъжно е да констатираш, че всички я обожават, е изключение на собствения й съпруг – пишеше херцогиня Ноланд. – В тази снимка има толкова нежност и горчивина, че нямах друг избор, освен да ти пратя бурканче с нашия мармалад от горчив портокал. В Ноланд Тауърс – не в двореца, а във вилата – открихме малък магазин с биопродукти от земите и горите в имението. Щях да ти изпратя бурканче мед, но както виждаш, при толкова тъга на корицата на списанието ти промених мнението си. Надявам се да му се насладиш така, както аз се наслаждавам на всяка страница, която прочитам и която ме отвежда на прекрасни места, които познавам много добре. Между другото, статията за вилата на Джани Версаче на езеро Комо е прекрасна. С Тристан прекарахме там незабравим уикенд миналото лято. Ориенталската ваза, която се вижда на снимката вдясно, на седма страница, е подарък от нас. Много се зарадвах да установя, че наистина му е харесала и я държи на бюрото, на което я постави тогава.“
Така завършваше писмото. Разбрах, че по този начин ми благодари за удържаното обещание, и аз на свой ред й писах, за да й благодаря за мармалада. „Баба ми по майчина линия, която е ненадмината майсторка В приготовлението на мармалади от горчив портокал, смята, че мармаладът от Ноланд Тауърс е най-добрият, който е вкусвала през живота си – уведомих я аз. – Надявам се да имам възможността скоро да опитам мармалада от диви ягоди, когато публикуваме на корицата някоя повесела новина.“
Така започна епистоларната ми връзка с херцогиня Ноланд. Почти ежеседмично изпитвах удоволствието да чета писмата й, в които тя коментираше – с английски почерк и италиански хумор – новините, които публикувахме, а аз й отговарях с разкази за моето семейство.
Може да се каже, че с Кара Ноланд се сприятелихме чрез писма.
Нейните пристигаха, обгърнати в облак от люляково ухание, с неповторимия й почерк и с виолетовото мастило, което се превърна в неин отличителен белег. Събирах грижливо красивите картички, които ми изпращаше, със старинни литографии на растения и цветя и с имената им на латински. Каза ми, че ги купува от едно живописно магазинче на Търл Стрийт в Оксфорд, до което се стигало по тясна уличка между стари colleges (колежи). Въпросното място се наричало, както пишело на стъклената витрина: „Скриптум – фини канцеларски принадлежности“. Дървената врата, боядисана в синьо, водела към един вълшебен свят, в къща с викториански кукли, с миниатюрни мебели и сервизи за чай от фин порцелан. Все едно да се окажеш в приказка на Биатрикс Потър, в която две палави мишлета лудуват в детска стая. Стените на „Скриптум“ били покрити със старинни книги с кожена подвързия. Там човек можел да си купи първите издания и колекционерски екземпляри на приемливи цени, всякакъв вид картички, цветен туш, прибори за писане, писалки, попивателни и дори восък за запечатване на писма със съответните печати. Тясна дървена стълба водела към втория етаж, от чийто таван висяла цяла колекция от аеростатични балони в умален мащаб, а в ъглите се спотайвали венециански маски, компаси и астролаби. Собственикът бил зловеща личност с козя брадичка и монокъл, но в изключителни случаи бил способен да подари разпределител за книги на някой новодошъл, ако сметнел, че е на висотата на отбраната му клиентела.