– Едва ли ще има проблем с това – успокои ме тя.
– Пътуваме за Карибите. Ще видим суша чак след две седмици. Има ли папараци на Антилите?
Тази Коледа нямаше да бъде от най-веселите в живота ми. Беше без значение, че както всяка година бяхме организирали голямо семейно събиране във вилата ни, нито че бях научила – от достоверен източник, – че Дядо Коледа ще ми донесе от Херес бяла чистокръвна андалуска кобила на преклонна възраст, за да се науча най-после да яздя, без да ме е страх, че ще си разбия главата. Нито че баща ми обеща да се качи с мен на платото, за да снимам дропли, нито че майка ми беше съгласна отново да гледаме заедно „Пътуване към Индия“ и „Стая с изглед“ на английски и че вече ги беше взела от видеоклуба на ъгъла и дори не се беше ядосала, че е трябвало да плати глоба, защото някой не беше върнал навреме „Далече от Африка“ – любимия ми филм и следователно неопровержимо доказателство за вината ми.
Въпреки всички хубави неща, които ме очакваха, не можех да излича от паметта си образа на Нелсън Ноланд, целуващ страстно Тереза Троти ди Висконти в малка уличка в Портофино, нито ръката му, изследваща тялото й под пуловера.
Бродех като каеща се душа вкъщи и в офиса и дори новините, които публикувахме през онези дни, ми се струваха ужасно тъжни. Наистина бяха тъжни, но чуждото нещастие, особено това на известните личности, общо взето не засяга обикновените хора, освен ако по някакъв начин те не се идентифицират с тях, защото изпитват на собствен гръб подобно нещастие.
Драмата на принцеса Даяна се задълбочаваше с всеки ден. След като обяви официално раздялата си с принц Чарлс през декември 1992 като пряко следствие от публикуването на книгата „Даяна. Нейната истинска история“, написана от Андрю Мортън, враждите в кралското семейство излязоха на показ. През тази annus horribilis[24], както самата кралица Елизабет я нарече в телевизионното си обръщение към нацията, избухна опустошителен пожар в Уиндзорския дворец, кралицата бе принудена да плаща данъци, двамата й синове се бяха разделили със съпругите си, първо Андрю, после Чарлс, а дъщеря й Ана бе имала неблагоразумието да сключи повторен брак с вицеадмирал Тим Лорънс само няколко дни след като получи развод от първия си съпруг Марк Филипс.
Последствията от тази злощастна година все още се чувстваха в края на декември на деветдесет и трета, когато най-неочаквано, облечена в черно и с толкова печално лице, че будеше жал, Даяна се сбогува с обществената дейност със сълзи на очи. Заяви, че медийното внимание я потиска, че сега приоритетът й са синовете й Уилям и Хари. Въпреки това продължи да се бори срещу противопехотните мини, като вървеше безстрашно из осеяните с бомби полета. В деня, когато загина заедно със сина на египетския магнат Ал Файед в колата, управлявана с висока скорост от пиян шофьор, докато се опитвали да избягат от папараците в един тунел в Париж, баща ми се опечали много. „Заслужаваше да умре в злополука с хеликоптер, летейки над лагерите с бежанци“ – заяви той.
За Ал Файед знаех само, че е собственик на универсалния магазин „Хародс“, защото на първия етаж, в края на ескалаторите, се издигаше бронзовата му статуя в реален ръст.
Този обезпокоителен образец на фараоново изкуство и паметник на предприемаческия успех на египтянина сигурно е дразнел неимоверно короната, защото кралица Елизабет отказваше категорично да му предостави британско гражданство.
Също така знаех от личен опит, че в пределите на частната му империя трябваше да се спазват определени норми. Признавам, бях изгонена от „Хародс“, обвинена в публичен скандал, или нещо подобно – поне така ми обясни охранителят, който любезно ме придружи до вратата, – защото носех твърде къса блуза за вкуса на господин Ал Файед. „Вижда ви се пъпът, госпожице“ – обясни ми той.
Скарах се на баба ми, защото тази блуза ми я беше купила тя от един от скъпите магазини, които обичаше да посещава.
Предното лято ми беше подарила толкова миниатюрни бикини, че майка ми бе забранила да ги нося. „Бабо – упрекнах я аз, – ако продължаваш да ме обличаш модерно, ще ми забранят да влизам в „Джой Еслава“[25] – и двете се разсмяхме. Тя е била една от първите жени по нейно време, осмелили се да носят панталони с басти, и твърдеше, че стига да са елегантни, дълбоките остри деколтета не я плашат Веднъж Педро Родригес й казал, че при нейната фигура колкото по-малко плат има, толкова по-добре, и тя беше следвала дословно съвета му. Бе позирала за един от прочутите портретисти на онова време и когато дядо ми получил портрета, хукнал с картината под мишница към ателието на художника, за да го помоли да добави два сантиметра, за бога, и презрамки към деколтето, „честна дума“, избрано от жена му.
– Причината не беше в роклята – защитаваше се баба ми, – а в буйното въображение на художника.
Вярвам й. Самата аз съм виждала и съм пробвала много пъти тази рокля от сапфиреносиньо кадифе. Беше една от перлите в колекцията от рокли, които баба ми пазеше в огромния дрешник, намиращ се в съседство със стаята за игри. В оригиналния модел презрамките наистина съществуваха и деколтето беше доста прибрано.
След корицата със снимката на Даяна, сбогуваща се с официалните си задължения, публикувахме друга, със снимката на Дола Флорес с кръгло като луна лице. „Така съм заради кортизона – обясняваше Фараонката. – Но нека хората бъдат спокойни, аз съм откровен човек и в деня, когато се разболея от болест, която ще ме отведе в гроба, ще го кажа на всеослушание.“
И мен ме изпълни дълбока, много дълбока циганска печал, защото често бях отваряла вратата на дома ни, който се намираше над издателството, и й бях предлагала зелени маслини, шунка, пържени картофи, каквото пожелаеше, докато чакаше баща ми да се качи от кабинета си. В действителност горката Дола беше болна, макар че тя още не искаше да знае това. Данъчните Власти я преследваха – това я наскърбяваше, – а беше достатъчно всеки испанец да даде дребни стотинки, за да изплатим дълга й. Гледаше на ръка и предсказваше бъдещето. Много обичах да отварям вратата на Лола.
9.
– Изглеждаш ми посърнала – каза баба ми по майчина линия, докато поливаше мушкатата на балкона си. – Останало ми е малко дюлево сладко. Искаш ли да го изядем със сирене?
Сиренето беше овче, узряло, но не прекалено. Купуваше го от ресторант „Веласкес“, също както полвороните[26] и масапана[27]. Сама приготвяше дюлевото сладко на печката си с въглища и тайната на успеха й се състоеше в точната пропорция на захарта; нито много сладко, нито много кисело, меко, но не течно, нито пихтиесто, а твърдо, с консистенцията на гъши пастет
– Не е хубаво човек да подхранва несподелена любов – предупреди ме тя, макар че, кълна се, не й бях казала и дума за Нелсън Ноланд. – Може да те сполети съдбата на леля ми Кармен, която цял живот въздишаше по едно момче, което изобщо не я забелязваше... и накрая остана стара мома.
– Каква трагедия!
– Не се подигравай – смъмри ме тя. – За жена по нейното време си е било трагедия, и то голяма. Когато той се ожени за друга, тя даде обет да чете само жития на светци. Умря сред ухание на святост. Знам това, защото бях на погребението й и мирисът на рози остана няколко дни, пропит в дрехите ни.
Може би беше глупаво, но през коледните празници историята на прабаба ми Кармен, светицата, ме преследваше като мириса на рози от гроба й. Много мислих за любовната й мъка. Дори следобедите, когато ужасена се качвах на гърба на старата ми кобила, не можех да си избия от главата мисълта, че ще остана стара мома. Освен това се опасявах, че никога няма да стана светица, защото нямах никакво намерение да се отказвам от хубавата литература, нито от сладостите на любовта.
Когато в началото на януари Тереза Троти ми се обади за втори път, вече не знаех какво точно изпитвам към херцог Ноланд. След като анализирах трезво положението си, се убедих, че е най-добре да го забравя. Не като обект на проучването ми, разбира се, а като човешко същество. Това ми вдъхна твърдост, за да се изправя пред новата си събеседница: прочутата, бляскава, достойна за завиждане и подражание Тереза Троти ди Висконти, която се държеше с мен презрително и грубо, както би се държала с някоя домашна прислужница, която смята за пълна некадърница.