– Аз ли трябва да се грижа за всичко? – скастри ме тя, когато й казах, че още не съм успяла да говоря с Валентино, защото е на яхтата си заедно с гостите си Клаудия Шифър, Росарио Надал, Нати Абаскал и ще се върне чак в средата на януари.
– Яхтите обикновено имат сателитен телефон – каза тя с наставнически тон, сякаш аз не знаех това.
– Да, за спешни случаи – отвърнах много предпазливо.
– А това не е ли спешен случай?
– Още днес ще говоря с личния му секретар – опитах се да я успокоя. – Той също беше в отпуска. Но не се тревожете. Сигурна съм, че когато му кажа за кого ни трябват тоалетите...
– Гледайте да го направите – каза тя троснато, преди да затвори. – Бих могла лично да се обадя в ателието, но не искам. Това ви е работата. Нали така?
Аз също си задавах този въпрос. Това ли беше работата ми? Толкова години се бях подготвяла да стана велика журналистка като дядо ми и баща ми, изучавайки в дълбочина сложния свят на литературата и хуманитарните науки. Познавах отлично творчеството на Чомски и Сосюр, да не говорим за Бекет или Джойс, и бях прочела седемте части на „В търсене на изгубеното време“. Всичко това загуба на време ли е било, както би казал Пруст?
Изглежда, според Тереза Троти работата ми се състоеше в това да охранявам тоалети и бижута и да убеждавам гримьори, фризьори и фотографи в страхотния шанс, който имат, допринасяйки за обезсмъртяването й за бъдещите поколения. И нещо още по-лошо. Сестра ми, която с толкова труд бе завършила агроинженерство, говореше три езика и имаше две магистърски степени – по управление и администрация на предприятия, и друга по нещо, наречено „Органично земеделие и методи за производство на храни“ от университета в Нюкасъл, – от няколко дни не се отделяше от телефона, опитвайки се да удовлетвори капризите на Троти и понасяйки стоически грубите й обноски.
– Този репортаж ще бъде сензация – окуражаваше ме тя, когато виждаше, че губя обичайния си оптимизъм.
Правеше го заради мен. Бъдещето й не зависеше от това. Сестра ми винаги беше готова да се жертва за първия, който я помоли.
Определихме датата 14 февруари, деня на проклетата любов, така че работехме до изнемогване, за да подготвим навреме всичко до най-малките подробности.
– Искам Ричард Авадон или Хелмут Нютън – поиска Тереза.
– Това е невъзможно – полях я аз със студен душ. – Авадон живее в Лос Анджелис, а Нютън – в Париж. Те са два колоса във фотографията, две живи и недостижими легенди. Шансът да се съгласят е нулев. Все едно да искаме Тиншорешо, Рубенс или Веласкес да станат от гробовете си само и само за да ви нарисуват
– Не позволявам да ми говорите с такъв тон – възропта тя. – Париж е само на два часа път със самолет Не може да е толкова трудно, колкото го представяте.
– Мога да ви осигуря един от най-добрите фотографи в света. Перуанец е, казва се Марио Тестино и имам достъп до него чрез една моя позната херцогиня.
– Перуанец? – отвърна тя с известно презрение. – Изобщо не съм чувала за него.
Тереза Троти може да не вярваше, но от известно време в тази далечна андинска земя се раждаха интересни личности като екзотичния президент Фухимори, генералния секретар на ООН Хавиер Перес де Куеляр, прочутия писател Марио Варгас Льоса, както и фотографа Марио Тестино, който по онова време вече беше подписал няколко корици на най-престижните модни списания във франция и Англия. Вярно е, че още не беше докоснат от вълшебната пръчица на Мадона и оставаха четири години, за да обезсмърти принцеса Даяна в позата на холивудска звезда, но вече си беше спечелил възхищението на хора като мен, които бяхме в течение на случващото се в света на висшето общество.
Тестино беше своеобразен Оскар Уайлд на двайсети век, родом от Лима, установил се в Лондон през седемдесетте години. Бе станал част от най-ексцентричната бохема, бе си боядисал косата в розово и бе открил най-случайно призванието си на фотограф, което в течение на годините го бе издигнало до върха и му бе отворило вратите на ексклузивния свят на модата. Сред любимките му бяха младичките Кейт Мое и Хелена Кристенсен. Сред приятелите му беше моята скъпа херцогиня, която бе снимал много пъти – изискана, провокативна и загадъчна.
Обадих й се, за да я помоля да ходатайства за мен пред приятеля си Марио и тя се опита да измъкне от мен информация, която аз не възнамерявах да й дам. От друга страна, беше логично да ме пита кога, къде и защо.
– Не мога да ти разкрия какъв е поводът – оправдах се аз, – само ще ти кажа, че на четиринайсети февруари имаме нужда от Марио Тестино за една фотосесия е Тереза Троти ди Висконти. Ще ти бъда много благодарни, ако ме свържеш с него, за да се договорим. Знам, че е скъп – добавих аз, – че програмата му е натоварена, че подбира с лупа работата си, но мисля, че този репортаж ще го заинтересува. Кажи му, че ще му се обадя, когато той каже, или той да ми позвъни вкъщи. Няма да се отделя от телефона, дори да трябва да спя на дивана, но му обясни, че въпросът е много деликатен и не мога да разкрия на никакъв асистент, секретар, мениджър или посредник за какво става дума.
– Майчице! – развълнува се тя. – Сигурно Троти ще се омъжи за Албер Монакски. Каква новина! Вече имаме наследница на принцеса Грейс!
– Не е това! – опитах се да охладя ентусиазма й.
– Мен не можеш да ме излъжеш – увери ме тя. – И ти я видя като мен на Бала на розата. Седеше на президентската маса заедно с другите кандидатки за поста. Това момиче, както ми казаха, е амбициозно. Много е богато, но му липсва родословие, няма аристократично име, което да върви с парите му. Както разбираш, не е толкова престижно парите на семейството ти да идват от бизнес със супермаркети.
– Уверявам те, че не е това! – казах аз, но беше невъзможно да я накарам да промени мнението си.
Така или иначе това объркване беше в мой интерес. Десет минути след като приключих разговора с нея, телефонът иззвъня и секретарката й ми продиктува номера, на който трябваше да се обадя още същия следобед, точно в шест, ако искам да говоря лично е господин Тестино.
– Да изпратят цветя на херцогинята! – възкликнах, размахвайки бележника, и сестра ми, за която желанията ми вече бяха заповеди, поръча орхидеи в „Бургиньон“.
В уречения час, обляна от студена пот и е ускорен пулс, набрах десетте цифри на телефонния номер в Лондон. Марио Тестино отговори на испански, сякаш знаеше, че аз треперя от страх от отсрещната страна на линията. Беше забавен и любезен. Каза ми, че майка му била редовна читателка на списанието ни от много години; че в деня, когато го получавала по пощата, канела на следобедна закуска всичките си приятелки, за да го четат заедно, че била в течение на всичко, случващо се в Испания, и че щяла много да се зарадва да види името на сина си на една от нашите корици. После заговори за попарта и ме уведоми, че в най-авангардните среди имало огромен интерес към списанието ни. Че сме били като консервената кутия със супа „Камбъл“[28] или капачката на „Кока-кола“ и че Мошино наскоро направил рокля с волани, имитирайки страниците на списанието ни.
Окуражена от доброто му разположение, аз изложих ситуацията. Тереза Троти ди Висконти наскоро се е сгодила за младия херцог Ноланд и...
– Значи не става дума за Албер Монакски?
Преглътнах с труд.
– Не, господине, щастливецът е Нелсън Ноланд, девети херцог Ноланд, собственик на двореца Ноланд Тауърс, не знам дали имате представа за кого говоря.
– Не е ли синът на Тристан Ноланд?
– Същият.
– Но каква фантастична новина! – Внезапно Марио Тестино повиши с няколко тона теноровия си глас. – Великият Тристан! Какъв човек! Знаете ли, че изкачи Мачу Пикчу през трийсет и седма, когато още не съществуваха пътища, нито транспортни средства освен товарни мулета? Баща ми се запозна с него в Лима и беше впечатлен от осанката му на английски аристократ, от издръжливостта му на писко сауър[29] и от това колко фалшиво пеел. Запозна ги търговският аташе или посланикът, вече не си спомням. Често ни разказваше за приятеля си херцог Ноланд – че изкачил Еверест, прекосил пустинята Сахара, изследвал Северния полюс...
28
Американският художник Анди Уорхол (1928–1987) е създал композиция от трийсет и две платна, на всяко от които е изрисувана консервена кутия със супа „Камбъл“. – Б. пр.