– Почина миналата година – осведомих го аз.
– Колко жалко! – възкликна той. – Бих се радвал да се запозная с героя от детството ми.
– Сега имате възможност да се запознаете със сина му.
– Прилича ли на баща си?
– В известен смисъл, да – излъгах аз.
Имах късмет. Съдбата ми се усмихна и Марио Тестино размести програмата си, за да може да снима аристократичната двойка. Обеща, че ще ми изпрати факс с всички подробности за фотосесията.
Подскочих от радост, докоснах с глава табана, прегърнах сестра ми и двете затропахме с крака. Но колко кратко трае щастието в дома на бедняка! Точно една нощ и една сутрин, докато пристигна обещаният документ и установихме, че бюджетът надвишава многократно и най-безумните ни предположения. Пътувания, хотели, пари за храна, транспорт на деликатен материал, наеми, застраховки и удобства за екип от седем души в продължение на два дни и две нощи – за всичко това трябваше да отговарям и да плащам от моя издателски бюджет, който будеше в мен толкова съмнения, че не смеех да се консултирам с баща ми за тази втора порция разходи.
– Какво ще правим? – попитах риторично сестра ми на закуска, като си веех с получения факс, който ми приличаше на смъртна присъда.
Точно тогава се появиха коприненият пеньоар и парфюмът „Шанел“ на баба ми по бащина линия, този път следвани от верния й пудел, който се хранеше с трюфели и гъши пастет. Завари ни толкова отчаяни, с недоизпити чаши кафе и със сълзи в очите, че истински се уплаши.
– Не се тревожи, бабо – казах й, преди още да е попитала нещо, – става дума за работа. Нищо важно.
– Сигурно заради репортажа ти – досети се тя. – Отменен е. Не ми казвай нищо повече.
– Още не – отвърнах й. – Но ще трябва да го отменим. Продукцията е разорителна. Дори и в най-лошите си кошмари не съм предполагала, че една фотосесия може да е толкова скъпа.
Тя се замисли. Наля си черен чай и пъхна маслена сладка в устата на кучето си.
– Веднъж дядо ви искаше да закрие списанието. Или да го продаде, което щеше да е още по-болезнено. Беше в началото, пет-шест седмици след излизането на първия брой. Пристигна един следобед вкъщи със същата посърнала физиономия като вашите тази сутрин и ми каза, че спестяванията ни са се стопили и че ако искаме да продължим, трябва да вземем заем. Разказа ми, че един венецуелец му е направил интересно предложение и че той обмисля идеята да се раздели с бизнеса си.
Тогава, кълна се, небето внезапно се обагри в оранжево и виолетово и сноп светлина огря баба ми, също като Скарлет O’Xapa в „Отнесени от вихъра“, и от гърлото й се изтръгнаха почти същите думи: „Бог ми е свидетел, че няма да успеят да ме сломят. Ще оцелея и когато всичко свърши, нито аз, нито близките ми отново ще гладуват. Дори да трябва да лъжа, да крада, да прося или да убивам, бог ми е свидетел, че повече никога няма да гладувам!“.
Баба ми се изправи. Пуделът, който беше в скута й, се изтърколи от колената й на земята.
– Никога, казах на дядо Ви, не и докато съм жива! Ако трябва да загинем, то нека загинем в битка! – Отново седна и си възвърна обичайния вид. – Войната беше току-що свършила и войнственият дух още не ме беше напуснал. Истината обаче беше, че не исках дядо ви да преживее поражение. Списанието беше нашият проект, нашата мечта и не бях склонна да се откажа от него просто така. Знаех, че един заем може да ни разори. Но предпочетох да поема риска. И дядо ви, като видя ентусиазма ми, възвърна надеждите си и продължихме напред.
– Взехте ли заем?
– Не. В крайна сметка бе достатъчно да затегнем колана в продължение на няколко изпълнени с неизвестност месеца. Аз отслабнах със седем кила, а той изгуби малко от косата си, но накрая успяхме да изплуваме.
В този момент сестра ми получи просветление. Изправи се. Този път снопът светлина огря нея.
– Бабо – каза тя тържествено, – ще ни заемеш ли парите, които ни трябват за репортажа?
Аз се задавих с кафето.
Баба също се изправи и кучето отново се изтърколи от колената й.
– Разбира се! – изгърмя гласът й. – Да ми донесат чековата книжка. Писалката, която ми подари мъжът ми! Очилата за четене!
С едно драсване на перото това, което до момента изглеждаше непреодолимо препятствие, бе решено с един чек, който ни предоставяше достатъчно средства, за да наемем Тестино два пъти и освен това да го поканим на вечеря в „Тур д’Аржан“[30].
Този чек ни върна вярата и радостта. Насърчи ни да подновим работата, да продължим с подготовката, да се борим с графици, гримьори, фризьори, авиолинии, хотели, фирми за кетъринг, застрахователи, продавачи, секретари, асистенти, фотографски екипи и всякакви други изкарващи ни извън кожата елементи.
Служителите в шоурума на Валентино в Италия поеха ангажимента – по изрична заповед на шефа си, който си спомняше за мен от последната ни среща в Париж – да изпратят в Лондон няколко тоалета от круизната колекция. А управителката на магазин „Булгари“ в Рим се съгласи да ни заеме гратис една оценена на няколко милиона огърлица, но трябваше да поемем огромната застраховка и пътните разходи на охранителя на подобна скъпоценност
– Не знам какво имате предвид под „охранител“ – извиних се аз.
– Имам предвид човека, който ще охранява огърлицата през цялото време. Носи го в куфарче, което е заключено и е закопчано с белезници към собствената му китка. Спи с куфарчето в леглото. За да му го откраднат, би трябвало да му изтръгнат ръката.
– Много нагледно.
– Пътува въоръжен, а за това е необходимо разрешително. Ще трябва да подпишете куп документи.
През тези дни говорих с Кара няколко пъти. Тя също искаше да участва в приготовленията. Препоръчваше ми хора и магазини в Лондон. Помощта й беше от съществено значение при избора на специалист по вътрешен дизайн, който да освежи замъка и да го превърне в модерен и уютен декор, където щяхме да снимаме.
– Казва се Майкъл Смит Американец е, но работи в Музея на Виктория и Албърт и е несъмнено най-добрият. Той декорира лятната резиденция на принцовете на Йорк и мисля, че е направил ремонта в Балморъл. Стилът му е много British[31], но умее да съчетава класическото с модерното по много оригинален начин. В момента участва в работите по реконструкцията на Уиндзорския дворец. Нали знаеш, че изгоря?
От Нелсън не получих нито едно обаждане, нито един факс, нито някакво съобщение по майка му или годеницата му. Нищо. Това, от една страна, облекчаваше работата ми, но от друга, ме изпълваше с огромно разочарование. Дълбоко в себе си копнеех да чуя гласа му, дори само за да отправи някоя капризна молба като стотиците, които хрумваха ежедневно на Тереза.
Единственото писмо, което пристигна от негово име, бе подписано от някой си Уилям Карсън, собственик на фирма „Джийвс & Хокс“, официални доставчици на кралицата на Англия, на единбургския и на уелския принц, а на плика имаше толкова гербове, че преди да го отворя, помислих, че кралицата най-после ни кани на някое от градинските си празненства. Но не. Прочетох го на глас на сестра ми:
– „Многоуважаемият херцог Ноланд се свърза с нас, за да ни уведоми, че предстои да бъде сниман за престижното ви списание. Семейството има дългогодишна връзка с нашата фирма и за мен ще е чест да предложа на издателството ви трийсет процента отстъпка върху обичайната цена на нашите костюми и аксесоари.“
След моментното ни изумление осъзнахме, че много елегантно и без да изцапа безупречно чистите си ръце, Нелсън ни задължаваше да му купим костюм от този престижен магазин за мъжко облекло в Лондон, основан през 1771 г, за да обслужва потребностите на Кралската армия и на Кралската флота.