Бях готова да отговоря на подобно изнудване със също толкова любезно писмо, в което щях да обясня на собственика на „Джийвс & Хокс“, че в моя бизнес обичайната практика не беше да купуваме костюми и вратовръзки, обувки и чорапи, а че в най-добрия случай ги наемахме или използвахме наличните дрехи в гардеробите на лицата, които интервюирахме. Но безкористното финансиране, предоставено от баба ни, ме бе направило необичайно щедра и аз великодушно реших да задоволя каприза на Нелсън. В крайна сметка инвестицията в този костюм беше незначителна в сравнение със сумите за цветя, премествания и настанявания.
„Приемам с удоволствие щедрото ви предложение“ – написах самонадеяно аз и това беше последният подводен камък, който трябваше да преодолеем, преди да се отправим към Великобритания.
10.
Три дни преди съдбовната дата със сестра ми се сбогувахме с родителите ни, с брат ни, с бабите и дядовците ни и се впуснахме в поредната авантюра. Щяхме да се възползваме от тези три дни, за да обсъдим последните детайли на фотографската продукция, да видим отново „фантомът от операта“, да купим последната плоча на Куин в „Тауър Рекърдс“ и маратонки „Найк“, които продаваха само в „Лили Уайтс“, както и да купим за брат ни кубинки „Док Мартенс“ на черния пазар в Камдън Таун. Когато обаче отидохме в хотела, чакаше ни неприятна изненада.
– Имате съобщение от полицията – уведоми ме портиерът, прокашляйки се, докато ми подаваше напечатан на машина лист с логото на Скотланд Ярд.
Прочетох го сащисана: „При нас се намира сандък, съдържащ четири рокли на фирмата „Валентино“, оценени на няколко хиляди лири. Споменатата стока ще бъде задържана в офиса на митницата на летище „Хийтроу“, докато се платят съответните митнически такси и се докаже, че вносът им в Обединеното кралство не е с търговски цели“.
– Мислиш ли, че използването им във фотосесия може да се смята за търговска цел? – попитах сестра си, която бе прочела съобщението, надничайки зад рамото ми.
– Възможно е – отвърна тя. – Предполагам обаче, че по-скоро става дума, че е забранено да се продават или да се извлича финансова изгода от тях.
– Сега какво ще правим?
Стаята ни приличаше на бонбониера. Стените й бяха облепени с тапети на бели цветчета и червени ягоди, в тон с покривките на леглата и с пердетата; килимът беше зелен, възглавничките – поръбени с кадифе, а креслата – тапицирани със същия плат на цветя и ягоди. Обадихме се вкъщи от телефона на нощното шкафче и баба ми, която сигурно от доста време бе стояла на пост до телефона, вдигна още след първото иззвъняване. Веднага разбра, че нещо не е наред.
– Значи на митницата, а? – Тонът й беше по-скоро развеселен, отколкото загрижен.
Впусна се в спомени за времената, когато през испанските граници не можело птичка да прехвръкне и припомни историята на нашата леля Флора, която се върнала от Биариц с три моряшки шапки на главата, с две перлени огърлици на шията, с по три часовника на всяка китка, с два чифта слънчеви очила, с астраганово палто и една визонова боа. „За лично ползване“ – декларирала тя с такава самоувереност, че успяла да убеди дежурния полицай.
Тази история вдъхна увереност на сестра ми и тя заключи, че с нахалство всичко е възможно. „Утре рано ще отида на летището и ще измъкна роклите“ – увери ме тя.
Оптимистичният й порив ми се отрази добре и успях да заспя. На сутринта, след като закусихме превъзходни бъркани яйца, всяка излезе във влажния и студен Лондон, за да изпълни важна мисия.
Моята беше проста. Трябваше да отида в магазина за мъжко облекло „Джийвс & Хокс“, да платя фактурата и да взема костюма, направен по поръчка за херцог Ноланд. С други думи, беше задача, която можеше да изпълни пиколото В хотела ми, когото щях да стимулирам със съответен бакшиш. Защо тогава отидох лично и не придружих сестра ми до летището? Предполагам, че следвах повелите на сърцето си, а не на разума. Исках да видя със собствените си очи мястото, откъдето Нелсън Ноланд купуваше дрехите си, пробваше ризите и обувките си, подбираше цвета на вратовръзките си и вероятно бельото си. Бях стопроцентово сигурна, че носи боксерки, от онези, които момичетата на моята възраст обувахме, за да играем тенис. Дори смятах да купя по един чифт за мен и за сестра ми като спомен от лондонската ни авантюра.
Магазинът, който се намираше на Савил Роу номер едно – елегантна улица, съседна на Риджънт Стрийт, – надмина очакванията ми. Заемаше първите два етажа на една бяла сграда, над чиято входна врата, обградена от бръшлян, имаше огромно английско знаме. Витрината вляво от входа, зад желязната ограда, представляваше огромен прозорец, през който минувачите можеха да надникнат в осветеното вътрешно пространство. Когато човек прекрачеше прага, неизбежно се чувстваше смутен от огромните размери и от аристократичното държане на служителите. Обширното правоъгълно помещение беше застлано с килим и мебелирано с удобни дивани. В галерията над него, като в театрални ложи, бяха изложени костюми. Стълбата се губеше в едно далечно кътче на първия етаж, а от остъкления таван висяха три-четири внушителни и много старинни военни мундири. Заприлича ми донякъде на театър „Алмагро“ в Мадрид.
Представих се на щанда и обясних причината, която ме водеше там. Толкова бях стресната от обстановката, че говорех едва-едва. Продавачът любезно ме помоли да изчакам за момент, докато извика шефа си. Така се запознах с Уилям Карсън, собственика на фирмата, същия, подписал онова писмо, в което ми предлагаше трийсет процента отстъпка от обичайната цена на изделията си.
Оказа се четирийсетгодишен мъж, висок, добре сложен, ужасно привлекателен, изискан и с перфектна британска дикция. Предложи ми чаша бренди, чай, мартини или каквото обикновено пия в този напреднал час на сутринта, докато чакаме младият херцог Ноланд да довърши пробата на костюма си.
– Херцог Ноланд е тук? – възкликнах аз видимо разтревожена.
– Да, госпожице – потвърди той. – Намира се в пробната на третия етаж, където правят последните поправки на костюма му. Както знаете, в „Джийвс & Хокс“ има две задължителни проби и едно последно посещение, за да се уверим, че кройката е безупречна.
– Тогава е по-добре да си тръгна и да дойда след малко – опитах се да се измъкна, – когато херцог Ноланд приключи и...
В този момент чух гласа на Нелсън да произнася името ми от втория етаж. Вдигнах глава и го видях надвесен над парапета, между две дървени колони, усмихнат и разрошен. Слезе бързо по стълбата при нас и ме поздрави със силно ръкостискане.
– Костюмът е перфектен – поздрави той доволно Карсън. – Трябва да го отпразнуваме с чаша шампанско.
Карсън се отдалечи и двамата с Нелсън Ноланд останахме лице в лице, леко смутени в началото, но след като вдигнахме наздравица за успеха на репортажа ни, се отпуснахме. Докато приготвяха пакета и фактурата, имахме време да си поговорим.
– Как върви дисертацията ти за гъскоподобните птици от семейство Патицови? – попитах го аз, напрягайки паметта си.
Нелсън сведе поглед.
– Да кажем, че за момента проектът е в пауза. При всичките приготовления за сватбата... можеш да си представиш.
– Представям си – отвърнах аз.
– Благодаря за костюма – каза той, сменяйки темата. – Никога не съм предполагал, че ще проявите такава щедрост. Моят случай изключение ли е, или винаги купувате толкова елегантни дрехи за фотосесиите си?
Тогава ми просветна, че идеята за костюма по поръчка, който ни струваше цяло състояние, е била на Тереза Троти, а не на Нелсън. И днес не мога да си обясня как дотогава не си бях дала сметка за това.
– Твоят случай е изключение, разбира се – уверих го аз със закачлив тон, за да помисли, че се шегувам. – Как е на Карибите? – Сега аз исках да сменя темата.
– Откъде знаеш, че...?
– Нека ти напомня, че съм журналистка.
Огледа ме от горе до долу.
– Да не си ми сложила микрочип като в шпионските филми? – пошегува се той.
Усмихнах се, повдигнах вежди, после ги свалих и забих поглед в него.
– Наблюдавам те – предупредих го аз. – Ако не се държиш добре, ще заключа уличаващите те материали в архива си.