Засмя се. Допи чашата си шампанско и я остави върху сребърния поднос, на който ни го бяха сервирали. Сбогува се с няколко любезни фрази. Напомни ми, че ни очакват в Ноланд Тауърс рано сутринта на четиринайсети; с една дума, след два дни, защото камионите вече започнали да пристигат.
– Какви камиони?
– Докараха мебели, цветя и куп още неща. Този твой репортаж се превръща в истинско събитие. Кара и Тереза са на ръба на нервна криза. Защо, мислиш, избягах в Лондон?
Проследих го с поглед, докато излезе през обрамчената е бръшлян врата. С шлифера и чадъра си, е походката си на горско животно, с изправен гръб и с разрошена както винаги коса. Този мъж толкова ми харесваше, че не можех да отрека водовъртежа от чувства, които предизвикваше у мен физическата му близост. Това е химия, казах си. Ако Ориана Фалачи се беше влюбила в Кисинджър, едва ли щеше да й е лесно да го интервюира.
Точно тогава отново се появи Уилям Карсън. Бързаше със загрижена физиономия.
– Сестра ви се обади по телефона – каза той. – Арестували са я и каза да отидете веднага в участъка на летището, за да платите гаранцията.
Задавих се с шампанското.
Господин Карсън ме загледа втренчено, повдигнал въпросително едната си вежда, докато поглаждаше брадичката си като Шерлок Холмс, затова се принудих да му обясня, че сестра ми не е престъпница, а наивно момиче, което вероятно се е замесило, без да иска, в някоя каша. По моя вина, добавих, за да ми помогне да освободим едни рокли „Валентино“, задържани на митницата.
– Отивам да взема шапката и чадъра си – каза той и се отправи тичешком към вътрешността на владенията си.
Две минути по-късно се появи преобразен в легендарния Джеймс Бонд. Носеше костюм „Джийвс & Хокс“ на дискретни райета, с джобче, от което се подаваше ленена кърпичка, тъмна вратовръзка и безупречно бяла риза, сребърни бутонели с инициалите му и – бих се заклела – тиранти вместо колан, лъскави обувки с връзки, разкопчан шлифер, класическа шапка и черен чадър. Джентълмен от глава до пети.
Любезно ми отвори вратата на своя „Астън Мартин DB5“ в цвят сив металик и отвътре ме лъхна мирис на кожа и мъжки одеколон, на тютюн за лула и дърво. Къде ли господин Карсън крие пистолета си? – запитах се и скришом погледнах към жабката, в която открих само чифт очила с поляризирани стъкла, от онези, които се използваха при практикуване на изисканата ски алпийска дисциплина.
– Обичаше ли да карате ски? – попитах го, за да разчупя леда, докато той, седнал зад волана, караше с много над разрешената скорост и се движеше като акула сред останалите коли на магистралата.
– Кой не обича? – отвърна ми той, без да отделя поглед от лентата. – Не знам да има по-стимулиращо усещане от това да се спускаш със ски от връх Шилтхорн или по пистите на Гщаад и Сен Мориц, когато слънцето започва да залязва и небето се обагря в розово. А насладите на l’après-ski[32]– добави той на перфектен френски, – скарата, мартинито, запалената камина и една красива жена, с която да разговаряш, и... Знаехте ли, че предишният херцог Ноланд, бащата на лорд Нелсън, беше опитен скиор?
– Знам, че е бил един от първите британци, изследвали Северния полюс и прекосили Северно море, и че за малко да умре от изтощение.
– Ако не са били кучетата, с които се е хранел – въздъхна Карсън. – Какво благородно животно е кучето! – Аз кимнах ужасена, а той продължи: – Освен това в младостта си херцог Ноланд е бил шампион по слалом и алпийски скок. Имал един приятел италианец, принц или граф Акуароне, който притежавал приказен замък в едно отдалечено кътче в Доломитите, до което се стигало само с авионетка. Много рисковано. Всички били сигурни, че рано или късно ще изгуби живота си в самолетна катастрофа. Но не. Краят на Акуароне бил много по-драматичен. – Той си пое дъх. – Бил убит
– Наистина?
– Да. Навремето случаят нашумял много. Също като Великия Гетсби намерили мъртвия граф в басейна на къщата в Акапулко, която била на семейството на жена му. Бил прострелян е пет куршума.
– Какъв ужас!
– Провели разследване и накрая собственичката на къщата, тъща му, си признала. През единайсетте години, които прекарала в затвора, както и до края на живота си, твърдяла, че смъртта му се дължала на нещастен случай.
– Пет изстрела да са нещастен случай... – отбелязах аз.
– След тази трагедия Ноланд се отказал от ските и се отдал тялом и духом на автомобилните състезания. Познавахте ли го?
– Херцог Ноланд? За съжаление, не.
– Беше истински джентълмен. Авантюрист Голям любовник. За последен път се ожени на осемдесет години. Ние му ушихме фрака. Беше един от най-добрите ни клиенти.
Замълчахме. Той вероятно си спомняше за покойния Тристан Ноланд, а аз се измъчвах от мисълта, че много скоро и за свое огромно задоволство Уилям Карсън ще получи нова поръчка – за друг сватбен фрак, предназначен за друг херцог Ноланд, в случая Нелсън. Моят Нелсън.
Потънали в носталгично мълчание, пристигнахме най-после на летището, в чиито подземия – ако съществуват подземия и килии в място като „Хийтроу“ – държаха затворена сестра ми. Попитахме къде е полицейското управление и тръгнахме натам с решителна крачка.
– Оставете на мен да говоря – нареди ми моят частен Джеймс Бонд с такава самоувереност, че аз се подчиних без възражения.
Полицаят, който ни прие, имаше вид на добър човек, когото човешкият род бе успял да убеди, че такова понятие не съществува. Заведе ни в един кабинет, където най-после можах да прегърна сестра си. Стори ми се доста посърнала и засрамена; бузите й бяха зачервени, а очите – влажни. Забелязах, че е облечена е рокля без презрамки от червена коприна, дълга до земята и по-подходяща за някой прием в Париж, отколкото за полицейски арест Не бе необходимо да ми дава обяснения. Достатъчно ми беше да си припомня историята на леля Флора и нелегалните стоки, които бе успяла да пренесе от Биариц през френско-испанската граница.
– Издебнах момент, В който митничарят се беше разсеял, и се вмъкнах в склада, намерих сандъка, облякох роклята и излязох – разказа ми тя, докато мистър Карсън попълваше куп документи и вписваше името на престижната си фирма на мястото на вносителя, спасявайки ни по този начин от перспективата да прекараме нощта в ареста.
– И са те хванали.
– Но не знам защо.
– Много ясно – казах аз. – Защото никой не се разхожда в летище с рокля на Валентино.
– Не е вярно! – възрази тя. – Англичаните пътуват с влак навсякъде. До Аскот, до Уимбълдън... Защо да не могат да пътуват елегантни и в самолет?
Купихме на господин Карсън автоматична писалка „Дюпон 007 Джеймс Бонд“, ограничена серия; беше единственият аксесоар на легендарния таен агент, който можахме да си позволим, и му я занесохме още същия следобед в магазина. Той ни връчи костюма на Нелсън в калъф с инициалите на фирмата, отпечатани в бяло. Сбогувахме се с нашия герой със силна прегръдка – повече испанска, отколкото британска – и му обещахме, че някой ден ще се върнем като богаташки и ще му поръчаме костюми за скъпия ни баща, на когото не казахме нищо за малкия инцидент на митницата.
11.
След като решихме този проблем, както и други дребни препятствия, които изникнаха през следващите часове и които за малко да изцедят докрай силите и спестяванията ни, успяхме да се качим на крайградския влак, който щеше да ни закара в Хадънхам заедно с два куфара, сандъка на Валентино, костюма „Джийвс & Хокс“, портативната „Оливети“, касетофона и един много сериозен и много мълчалив мъж. Представи се като охранителя на огърлицата „Булгари“ и наистина носеше куфарче, прикрепено е белезници към китката му, което постави в скута си, обгърна с ръце и не изгуби от поглед нито за секунда по време на пътуването. Тъй като говореше само италиански, и по-конкретно неразбираем диалект от някоя планинска провинция, успяхме да разменим единствено няколко любезни думи и го оставихме на спокойствие, потънал в мислите си. На гарата го потърсихме, за да го попитаме дали иска да се качи с нас в таксито, но беше изчезнал от погледа, така че потеглихме сами към хотела.