В един малък и отдалечен от глъчта салон беше сервирала чай за двама. Помоли сестра ми да ни изчака там за момент, защото трябвало да ми каже нещо много важно, и ме заведе в един ъгъл на полутъмния коридор. Колко е тайнствена – помислих си аз. И колко е абсурдна тази предпазливост, защото щях веднага след това да разкажа на сестра ми тайната на Кара дума по дума, колкото и скандална да беше.
Кара ме изгледа с усмивка, мълчаливо.
– Плашиш ме – казах й аз.
– Трябва да ти споделя една неочаквана новина.
Показа дясната си ръка и аз с изумление видях пръстен с най-огромния брилянт, който някога бях виждала и който сигурно тежеше половин кило. Показваше го с гордост, почти танцувайки от радост, и не можеше да откъсне поглед от съкровището си.
– Томасо ми предложи да се омъжа за него! – поясни тя, като довърши фразата с дълбока въздишка, както би направило едно петнайсетгодишно момиче, което са целунали за първи път
После отново ме прегърна и аз отвърнах на прегръдката й искрено. Радвах се за нея и за новата й надежда, но в същото време си спомних разтвореното списание, което видях в дома й, със снимката на Томасо Троти и отбелязаното му с маркер име. По същия начин отбелязвахме със сестра ми играчките, които най-много ни харесваха в коледния каталог на „Корте Инглес“.
Помислих си, че скъпата ми приятелка Кара не си губи времето. Беше си поставила за цел да хване милионер и бе успяла да я постигне за рекордно време, само няколко месеца след като бе овдовяла. Каква граблива птица! Каква лисица! Каква златотърсачка беше само!
– Сигурно си мислиш, че съм използвачка.
– Съвсем не!
– Нека ти разкажа историята от началото, за да видиш колко грешиш. Обикновено не ме е грижа за мнението на другите. Но на твоето държа.
Седнахме на една дървена пейка до прозореца. Под нас се виждаха романтичната градина на Ноланд Тауърс и алеята между дъбовете, която водеше до лобния павилион, фонтанът в центъра, гората в дъното, конюшните вдясно и камионите, натоварени с мебели и реквизит за снимките, с цветя и пакети.
Кара се намести удобно, пое си дъх.
– Томасо Троти беше първата ми любов – заяви тя и изчака да види как ще реагирам. – Никой не знае за това.
Разказа ми, че се запознала с него през шейсет и трета, в Чернобио, и нежността и чувствата им били толкова силни, че това ги променило завинаги. През онова лято и през следващите три-четири се криели и се любели под асмите и глициниите, докато майка му не ги заварила да се целуват на кея във вилата им и изпратила сина си да учи в Швейцария. Заявила, че Кара не е добра партия – нямала знатно потекло и име.
– Семейство Троти е родом от Неапол, не знам дали ти е известно. Дядото на Томасо имал малка бакалия близо до пристанището. – Кара се усмихна. – Нямат никакъв крал, нито аристократ в рода си. И точно това е лошото. Колкото по-скромен е произходът, толкова по-лошо. Майките стават по-взискателни към приятелките на синовете си.
В началото получавала тайно писмата му, които той й пращал от пансиона си и в които й обещавал да избяга от заточението си и да отидат заедно в Испания, Гърция или на най-високия връх на Алпите, където никой няма да ги открие.
Писмата обаче били засечени и конфискувани, а Томасо Троти завършил учението си в един университет в Бостън, където срещнал други жени и открил, че има безброй видове любов.
– Майка му беше много доволна, когато се сроди със семейство Висконти от Милано. Сватбата продължи три дни. Бракът им – двайсет и четири години.
– Изглеждаха щастливи.
– И бяха щастливи. Както аз бях щастлива с първия си съпруг, а години след това, с Тристан. Безкрайно щастливи. Това няма нищо общо.
В този момент вратата на салона, където бяхме зарязали сестра ми пред чаша димящ чай, внезапно се отвори и разговорът ни бе прекъснат. Запознах се с края на историята след няколко дни, когато Кара ми изпрати дълго писмо, в което ми описваше всички подробности – как благодарение на телеграмата, която й изпратила братовчедка й Филипа, научила, че Валерия Висконти е починала от инфаркт на миокарда, докато играела любимия си крикет (инфарктът и практикуването на този спорт в действителност нямали нищо общо, но тъй като телеграмата позволявала определен брой думи за стандартна цена, братовчедката Филипа се възползвала от случая, за да навлезе в подробности).
В онзи момент Кара била омъжена за Тристан Ноланд и надзиравала строежа на ловния павилион в стил рококо, който мъжът й издигал, за да увековечи паметта на двамата. Щял да бъде посмъртният му принос – или почти – към семейното наследство и неизличимо доказателство за беглото му преминаване през този живот, след като следите му на алпинист изчезнели от склоновете на Килиманджаро и вече никой нямало да си спомня за подвизите му. Да, била заета, но когато получила неочакваната новина за кончината на Валерия Висконти, чертежите на сградата се изплъзнали от ръцете й и паднали на земята.
От една страна, почувствала облекчение, защото никога не се знаело колко ще живее една италианска милионерка. „Някои са над сто години и все още са жизнени“ – пишеше тя. От друга страна, натъжила се заради липсата на съгласуваност между тази преждевременна смърт и наскоро сключения й брак с херцог Ноланд. Идеята да се омъжи за толкова стар мъж й се била сторила приемлива – можела да се отдаде на друг мъж в продължение на години, без да се налага да се отказва от евентуално бъдеще с Томасо Троти. Според законите на природата и на вероятностите, Тристан Ноланд би трябвало да напусне този свят много преди Валерия Висконти, което щяло да предостави на Кара възможност да спечели отново своята първа любов.
Изглежда, че сред безкрайните видове любов, за които Кара бе споменала, фигурираше и този толкова авантюристичен начин да чакаш търпеливо заекът да изскочи от храстите.
Валерия обаче умряла преди Тристан и в сантименталния живот на Томасо Троти се появила опасна празнина. А е добре известно, че скръбта на вдовеца е силна, но краткотрайна. Кара страдала при мисълта, че ако смъртта не вземе скоро Тристан – който вече бил прехвърлил осемдесетте, – друга жена ще заеме мястото й в дома на Томасо.
Провървяло й.
През май 1992, малко преди съдбовната ни среща в Париж, Тристан заболял от гръдна жаба.
Тази болест, заедно с едно старо сърдечно заболяване, астмата, кашлицата и затрудненото дишане, което го измъчвало от известно време, рушели организма му. Започнал да се срива, подобно на каменен великан. Съзнавал, че ако не вземе мерки, накрая ще се превърне в жалък инвалид, бродещ като призрак из коридорите на Ноланд Тауърс.
Наскоро се бил оженил за Кара, жизнерадостна италианка, с трийсет години по-млада от него, и не бил склонен да се откаже от сладостите на този късен брак. Така че се оставил в ръцете на доктор Ник Терит, виден специалист по сърдечносъдови заболявания, който разработвал ново лекарство и се нуждаел от доброволци за клиничното му тестване.
Ноланд бил твърде стар, за да се подложи на подобен експеримент, но благодарение на контактите си и на репутацията си на светска личност накрая успял да влезе в програмата, въпреки риска за живота си, който поемал – най-големия, по-голям и от прочутата му експедиция до Арктика и прекосяването на Андите.
Натъпкал се със силденафил цитрат и установил, също като останалите пациенти на д-р Терит, че макар сърцето му все така да биело едва-едва, мъжествеността му се разбудила от летаргията, на която го било обрекло лошото му здраве. Събуждал се всяка сутрин с щръкнал атрибут, който все едно му намигвал, а от другата страна на съпружеското легло го очаквало топлото тяло на Кара.
За нея това също било една объркваща новост, от която съумяла да се възползва с радост и доволство.
Знаела или предполагала, че петдесетгодишните херцогини като нея одумват зад гърба й привидната немощ на Тристан; че го наричат развалина, изкуфял старец и дори с още по-обидни епитети. Тя не можела да сподели с никого невероятната тайна, но се смеела от сърце на грешните им заключения. Не си спомняла да се е наслаждавала така на секса, както с Ноланд.