Провървяло й – поясни тя, – защото една сутрин след акта Нелсън поставил ръка на сърцето си и умрял щастлив. С широка усмивка и красивата гледка на задните части на Кара – последния образ в бурния му живот
По онова време се навършвали точно три години, откакто Томасо Троти овдовял. Валерия, също като Тристан, умряла от инфаркт на миокарда, макар и предизвикан от различни фактори – тя не експериментирала нито със сулфати, нито с цитрати. При нея било по-скоро наследствено.
Важното в случая е, че най-после съдбата позволила някогашните влюбени да се срещнат отново двайсет и седем години след първия си роман. Вече без майка, която да им попречи, и е много по-ясно бъдеще. С достатъчно опит, за да разпознаят пламъка, който още горял, и общата съдба, от която този път нямало да се откажат за нищо на света.
Както вече поясних, всичко това тя ми разказа в писмо, което ме помоли непременно да изгоря, след като го прочета. Разбира се, изпълних желанието й.
Но да се върнем към онази сутрин в Ноланд Тауърс, когато сестра ми прекъсна разговора ни.
Кара бързо обърна с палец пръстена, така че огромният брилянт остана скрит сред пръстите й, прокашля се деликатно, когато видя сестра ми да излиза от салона, оправи си прическата, опъна тясната си пола и ми отправи последен поглед, с който ме предупреждаваше: „Да не си посмяла да разкажеш това на някого. Поне докато не мине сватбата на Нелсън и Тереза. После ще го оповестим публично. Няма да изчакаме даже да се върнат от сватбеното пътешествие“.
– Не трябва ли да отидем да видим как вървят приготовленията? – попита сестра ми.
Изминахме мълчаливо обратния път до салона, където всичко вече беше готово за посрещането на звездата.
Когато се появихме, добих усещането, че пристигането ни леко наруши драматичното напрежение, което витаеше във въздуха. Всички се обърнаха към вратата, затаили дъх, напрегнати, нащрек, в очакване да видят Тереза Троти да влиза, преобразена в кралица, но за тяхно разочарование се оказахме ние трите. Някой предложи: „Да отидем да я чакаме в подножието на стълбата“, и всички се завтекохме натам като група жалки фигуранти, тръгнали да посрещат богинята.
Тереза Троти се появи като видение, облечена с червената рокля на Валентино, която сякаш плуваше около нея или по-скоро я следваше по стълбата надолу като продължение на ефирната й красота. Забелязах, че беше сплела русата си коса в гръцка плитка, като онези, измислени на Олимп, и че от ушите й висяха два запалени свещника, и че около шията й искряха безбройните диаманти на огърлицата, която – сега разбирах – заслужаваше да бъде охранявана от цяла армия зловещи мълчаливи типове.
Марио Тестино заръкопляска и всички ние, които стояхме като хипнотизирани, последвахме примера му. „Защо, по дяволите, ръкопляскам?“ – запитах се аз, когато дойдох на себе си. И тогава се обърнах към сестра ми и прошепнах на ухото й: „На теб ти стоеше много по-добре“.
– Приличаш на истинска принцеса! – възкликна Тестино с камера в ръце, който беше изкачил три-четири стъпала и бе започнал трескаво да снима. – Не спирай, продължавай да слизаш, красавице! Танцувай с мен, мисля, че се влюбвам в теб!
Поласкана, Тереза се усмихваше, докато слизаше по стълбата, плъзгайки морно ръката си по махагоновия парапет и показвайки от време на време връхчетата на изящните си обувки.
Не знам колко време продължи този спектакъл на свободни танци, в който се впуснаха фотографът и звездата и на който ние, останалите, присъствахме в качеството си на воайори. Следвахме ги из къщата, изкачихме се и слязохме по стотици стъпала, облегнахме се на дивана, запратихме обувките си по полилеите, стоплихме ръцете си на огъня, проснахме визонова наметка пред камината и седнахме на нея, за да пием шампанско направо от бутилката „Моет и Шандон“, изгубили всякакъв свян и благоприличие, косата ни се разпусна и русите кичури се разпиляха по раменете ни, оправиха грима ни няколко пъти, защото устните ни оставяха следи от червило по ръбовете на чашата, а спиралата по миглите ни се слепваше.
– Отлично, превъзходно! – възкликна Тестино и този боен вик беше знак, че първата част на фотосесията е приключила, че е време да сменим тоалета и сценографията. – Къде е херцог Ноланд? – попита фотографът. – Трябва да започнем час по-скоро със снимките на двамата.
Кара бе принудена да се намеси.
– Скоро ще дойде – извини го тя. – Излезе рано и обеща да се върне на обяд.
– Но, мадам, това ни оставя много малко часове на светлина! – възрази Тестино.
Един от асистентите му услужливо се намеси и предложи вместо това да направят снимките на Тереза на кон.
– На кон? – Признавам, че гласът ми прозвуча като крясък на чапла. Тереза Троти се обърна с недоволно изражение към мен.
– Какъв пропуск, още не съм ви запознала! – възкликна Кара и като хвана ръката ми и тази на Тереза, ни принуди да ги стиснем. Аз, от своя страна, й представих сестра ми, като се молех на всички светии да не й хрумне да й направи реверанс.
– Nice to please you[36] – изтърси сестра ми, на която после търпеливо обясних, че се казва Nice to meet you или Pleased to meet you[37]но никога тъпотията, която преди малко бе излязла от устата й. „Да не мислиш, че съм глупава и че не знам английски?“ – отвърна ми тя през смях.
Тереза Троти беше от хората, които вместо да ти подадат ръката си, я отпускат в твоята и ти се чудиш какво да правиш с нея, толкова е вяла и безжизнена. Покачена на токчетата си, тя се извисяваше с двайсет-трийсет сантиметра над мен и аз приличах на коленичила нейна поданичка, а тя – на кралицата, която снизходително ме търпи до себе си.
– Ще ми донесеш ли вода, ако обичаш?
Задвижена от някаква странна, по-могъща от волята ми сила, аз изтърчах при масата до дивана и се върнах с чаша студена вода. Тя я изпи и ми се усмихна.
– Благодаря – каза. – Би ли оставила отново чашата на масата?
Каква глупачка бях! Отново й се подчиних и щях да го направя стотици пъти, ако го беше поискала. Бях готова да й закопчая най-горното копче, да разхлабя колана й, да захвана с фиба кичур от косата й или да попия с хартия влагата по челото й. Но не се наложи. За това имаше други хора, които сервилно се въртяха около нея и изпълняваха всичките й желания дори преди да ги изрече.
В мен се настани някаква друга личност – излязлата извън фокуса актриса на Уди Алън, безлична и помръкнала пред ослепителната светлина на звездата. Такова беше въздействието на Тереза Троти.
Запитах се докъде ли се простира тази нейна власт и открих, че стига далече, много далече – аз, която изпитвах огромен респект към благородното изкуство на ездата, да не кажа дълбоко вкоренен страх, неочаквано за самата мен се самопредложих да придържам един рефлектор, качена на кон, докато снимат Тереза, облечена като амазонка и яхнала друг кон.
– Някой умее ли да язди?
– Аз!
– Ти? – попита слисана сестра ми.
– Можеш ли да яздиш след кобилата на Тереза с този рефлектор, да кажем на метър и половина разстояние?
Не се наложи да се преобличам, нито да се преобувам. Вече познавах етикета в Ноланд Тауърс и бях напълнила куфара си с най-хубавите си спортни дрехи. Елегантни, разбира се. Купени от оръжейния магазин, където ме познаваха от малка. Носех панталони от еластично рипсено кадифе, високи ботуши от релефна кожа и много красиво непромокаемо яке, в чийто джоб намерих празна гилза.
Имах навика да събирам празни гилзи отвсякъде. Обожавам мириса на барут, който излъчват, когато са още топли. Взимам ги от земята веднага щом ловецът отвори пушката и ги поднасям към ноздрите си. Вдишвам и усещам уханието на мащерка, на ладан или на мокра пръст, или на влажно жито, смесено с мириса на дима от гилзата. Прекарвахме много следобеди в стрелба по панички на върха на един хълм, засят с лавандула. Баща ми беше невероятен стрелец. Моят герой, когато бях малка. Шампионът Печелеше огромни купи и превъзходни бутове шунка на празниците на Девата от Кармен и снимката му излизаше всяка година в местния вестник.