Придвижихме се вкупом до конюшните. Тереза се беше преоблякла като английска амазонка, с вталено сако от туид и бели панталони за езда, които очертаваха красивото й дупе. Това каза Тестино.
На нея й зачислиха бяла кобила, а на мен едно черно чудовище с кървясали очи.
Забелязах, че сестра ми бе започнала да се моли през зъби – дори ми се стори, че носи броеница в джоба си – и й бях благодарна, макар да си помислих, че тази предпазливост е пресилена. Един коняр държеше юздите на коня ми, а друг следеше всяко мое движение.
Защо някое от тези яки и здрави момчета не придържаше рефлектора вместо мен? Мисля, че някой предложи това, но аз възмутено го отхвърлих. Какво ме прихвана? Какво исках да докажа на Тереза или на себе си?
Достатъчно бе да побутна съвсем лекичко това дяволско изчадие, и то мигновено препусна в галоп. Нямаше нищо общо с мудността на скъпата ми стара кобила, която не тичаше, защото нямаше желание за това.
Успях да чуя виковете на сестра ми: „Хвърли рефлектора! Хвани юздите!“ Но тези викове, примесени с тропота на копитата и пръхтенето на коня ми, приличаха на шумоленето на вятъра между дърветата.
Прекосихме светкавично градината, навлязохме в гората от дъбове и букове, минахме през една нива, която стигаше до пълноводна река, препускахме, летяхме, пратих рефлектора по дяволите, забих колене в хълбоците на животното и с викове се помолих на господ да го спре, но това само насърчи коня да ускори лудешкия си бяг по следите на някоя въображаема лисица, невидим заек или глутница ловджийски кучета.
В този момент щеше да е чудесно да прозвучи фонова музика, например някоя композиция на Джон Уилямс, която да се слее с гласа ми и да послужи за въвеждане В кадър на образа на Нелсън Ноланд, който внезапно зае целия екран с орловия си поглед, стисната челюст и опънал здраво юздите на галопиращия си кон.
Нелсън беше чул виковете ми от върха на един хълм и слезе като стрела по склона, застана редом до мен, сграбчи юздата на моето чудовище и успя да го спре, също както би направил Супермен или мистър Дарен сред мълниите и гръмотевиците на някоя буря. Жалко че в този ден слънцето плахо грееше и сцената не беше толкова драматична, както би била в дъждовен ден.
Вперихме поглед един в друг. Двамата дишахме пресекливо и забелязах, че Нелсън ме разпозна въпреки сгърчените ми лицеви мускули. Премигна, каза: „Но...“, и аз не успях да му дам никакво обяснение, защото се разплаках като малко ужасено момиченце.
– Не плачи, приятелко – помоли ме той смутено.
Тогава направи нещо напълно неочаквано. Наведе се от седлото си към коня ми и ме прегърна.
Аз опрях глава върху дясното му рамо. Миришеше като гилзата в джоба ми – на планина, на диво животно. И беше топло, напрегнато, просмукано е влага. За съжаление, трябва да призная, че намокрих със сополи фланелената му риза.
Тогава чухме зад нас тропота от копитата на други два коня. Конярите бяха тръгнали да ме спасяват
– Всичко е наред! – успокои ги Нелсън отдалече. – Тя е добре! С мен е!
Не мога да дам повече подробности, защото и днес ми е трудно да различа реалността от фантазията. Мисля, че Ноланд ме успокои с мили думи и ме разсмя, когато престанах да плача.
Двамата слязохме от конете и тръгнахме бавно през една ливада, докато стигнахме до някаква пътека между дърветата. Оттам слязохме до един второстепенен път, същия, който водеше до заведението с короната, герба и лъва, където в деня на погребението на баща му видяхме Нелсън да ридае пред халба бира.
– Може ли да те поканя на чаша липов чай?
Много смешно.
В крайна сметка двамата седнахме на дървената маса в градината зад къщата, откъдето се виждаше езерото, вързахме конете за едно дърво и Нелсън влезе в заведението и излезе с две димящи чаши.
– Горещ шоколад със захар и канела – обяви той. – Специалитет на заведението.
Така успяхме да успокоим нервите ми – зъбите ми още леко тракаха, – както и да се стоплим, защото беше адски студено.
Осведомих го за плачевното състояние, в което щеше да завари къщата си, като се прибере: тълпата, командвана от Тестино, брилянтните идеи за декорация на господин Смит, превърнати в реалност, отчаянието на цветарките и предстоящото пристигане на кетъринга с продоволствията за тази гладна армия. Предупредих го, че го чакаш с нетърпение, че вече остават малко часове светлина.
Когато Нелсън поднесе чашата към устните си, забелязах, че носи халка на безименния си пръст
Направили са го, помислих си, вече са разменили обетите, вече са се сгодили официално. Вече сигурно са определили датата и мястото на сватбата си, поръчали са поканите и са уведомили сватбения агент
Нелсън забеляза, че разглеждам пръстена. Потърси погледа ми, задържа го за момент, сякаш знаеше какви мисли минават през главата ми, после потърка ръце и попита:
– Как изглежда Тереза?
– Възхитително.
– Значи трябва да отида да я видя.
12.
Когато се върнахме в Ноланд Тауърс, за пръв път ги видях заедно. И трябва да призная, че бяха фантастична двойка. Качиха се да се преоблекат и когато се върнаха, приличаха на главните герои на филмова суперпродукция.
Кара извика от вълнение, когато ги видя.
– Не забравяй мармаладите – прошепна ми тя на ухото. – Мислиш ли, че можем да ги поставим на масата, ето там, където тя е опряла ръка? Знаеш, че е важно за Нелсън.
Кимнах утвърдително. Какво друго можех да направя? Това беше единственото й условие.
– Томасо ще поеме дистрибуцията на марката в цяла Италия – уведоми ме тя. – Ще продава компотите и мармаладите на Ноланд Тауърс в супермаркетите на семейството. Това е добра новина.
Отново кимнах утвърдително с глава.
– Между нас да си остане – довери ми тя, – но истината е, че от това зависи оцеляването на наследството на Нелсън. Всички тези исторически замъци, всички тези земи могат да се поддържат единствено с някой доходен бизнес. Гълтат много средства. А парите, които той печели от уроци и от писане на трудове за патици, не са достатъчни дори за да купи храната на конете. – Тя замълча, вдигна вежди. – След мармаладите ще си опитаме късмета с органичните зеленчуци, а после може би с бисквити, сосове... Уелският принц и Пол Нюман вече го правят, и то успешно.
„Само че в техния случай с благотворителна цел“ – помислих си аз, докато за трети път кимнах утвърдително, също като свети Петър, който три пъти се отрекъл от Исус, преди още петел да пропее.
Говорих със стилистката, обясних й случая и тя дискретно постави два буркана мармалад сред бутилките с шардоне. Когато видя това, Марио Тестино се намръщи, но забеляза напрегнатото ми лице, свитите рамене, мълчаливата ми молба и не каза нищо. Майкъл Смит обаче, който не беше в течение на малката ни конспирация, се развика.
– Каква е тази измишльотина! – възкликна той и се хвърли към масата.
И точно тогава Нелсън разбра какво става. Отправи ми гневен поглед, който аз препратих като подла издайница към мащехата му. Кара излезе на пръсти през полуотворената врата, а през това време възмутеният Нелсън стана, грабна бурканите и ги запрати към дивана. За щастие, защото меките, пълни с гъши пух възглавници, които Смит беше поставил из цялата къща, изиграха ролята на предпазна мрежа и спасиха мебелите от бедствието.
Реакцията му беше толкова бурна, че самата Тереза се размърда недоволно в късата си бяла рокля, обшита с камъни „Сваровски“, и изпусна въздишка на неудобство.
– Нели! – възкликна тя с нацупен вид. – Да не си полудял?
– Сигурно! – отвърна Нелсън и бързо напусна сцената, мърморейки през зъби.
Така и не ни се предостави възможност да снимаме повече двойката. Трябваше да се задоволим с двете великолепни снимки, които Тестино бе успял да им направи през десетте минути, в които Нелсън беше в обсега на камерата му.
За щастие успяхме да използваме едната за корица. На нея Тереза гледаше кокетно към камерата, докато Нелсън съзерцаваше с лешниковите си очи зашеметяващата красота на годеницата си.