„Знам чудесно за кого говориш – уверих я аз. – „Скриптум“ е един от любимите ми магазини в Оксфорд и познавам много добре собственика. Мъчно ми е, че той така и не ми подари един от разпределителите, за които споменаваш. През лятото бях в Ексетър Колидж, често прекарвах часове наред пред рафтовете в магазина и пръснах доста пари там. Дори си купих калейдоскоп. Не знам за какво. Предполагам, че беше някакъв импулс. Дядо ми харесваше такива неща. Може би съм наследила чувствителността му.“
Дядо ми по бащина линия имаше душа на поет. Като студент в Ронда пишел стихове в полетата на учебниците си по право, за ужас на родителите си, които му предвещавали окаяната съдба на бохем. Само че грешали. Освен артистичната жилка, той притежаваше изключителен предприемчив дух и бе преуспял в бизнеса и в любовта. Спечелил баба ми, която била красива като филмова звезда, и му хрумнала идеята да основат заедно списание, което кръстил с дългото име „Илюстрован седмичник за забавни неща“ и което за няколко години добило международна известност.
Колекционираше статуетки от слонова кост, сребърни и емайлирани кутийки, ориенталски вази, бенедиктински ръкописи и молитвеници, които бяха разпръснати из цялата къща и на най-неочаквани места. Сякаш цялото пространство около дядо ми представляваше личен, непредаваем естетичен свят.
Често ми разказваше историята, която криеше всяка една вещ: търсачът на перли, продавачката на риба, кънкьорите, старата магьосница... И аз слушах с развихрено въображение тези фантастични разкази, които му хрумваха, докато той, понесъл ме на ръце, ме развеждаше из приказната си къща.
В следващото си писмо Кара Ноланд ми изпрати разделител за книги от „Скриптум“. Беше изключително мила и внимателна. Радваше се, че две години след трагичната смърт на съпруга си принцеса Каролина Монакска отново бе танцувала на приема на Червения кръст в княжеството. Беше много красива, облечена в черно, с прибрана на тила коса и с една от онези пресилени усмивки, които издаваха желанието й да избяга в Прованс и да не иска да види и да чуе никого в продължение на месеци.
– Разбира се, херцогиня Ноланд сигурно се идентифицира с Каролина, нали сега тя също е вдовица – изкоментира майка ми, след като й прочетох писмото на глас.
Майка ми научаваше всичко, което се случваше във Великобритания, в реално време. Спеше долепена до един малък радиоприемник, на който бе инсталирала ултразвукова антена, с която хващаше Би Би Си. Понякога коментираше вечерните новини по време на закуската, стига да успееше да се вмъкне – нали винаги беше толкова дискретна и предпазлива – в шумния сутрешен разговор, в който участвахме останалите членове на семейството.
– Как така вдовица? – попитах я намръщено аз.
– А, значи не знаеш! – изненада се тя, сякаш аз също бях фенка на предаването Woman’s hour и бях в течение на случващото се надлъж и нашир из Обединеното кралство. – Херцог Ноланд е починал тази нощ от инфаркт.
– Разбира се, че не знаех! – отвърнах аз. – Не мога да повярвам, че чак сега ми го казваш.
– Но вие не ме оставяте да говоря – оправда се тя.
В интерес на истината същата сутрин бяхме особено шумни.
Бях изненадана от самата себе си. Новината за смъртта на херцог Ноланд бе породила в мен необичайна тъга. Аз, която в този момент от живота си бях доста нечувствителна – по-точно егоистка, – както се полагаше на създание, току-що превъзмогнало пубертета и още страдащо от проблеми с акнето, внезапно осъзнах, че съм дълбоко натъжена.
– Poverina – въздъхнах. И една голяма сълза издаде слабостта ми.
– Плачеш ли? – Майка ми не можеше да повярва на страничния ефект, който бе оказало радио Би Би Си върху душевното състояние на дъщеря й.
– Съвсем не! – излъгах аз. Изпитвах неудобство, че не бях проляла нито една сълза на погребението на леля й Долорес, а сега плачех за един непознат.
Всички глави се обърнаха към мен. Публичната проява на чувства беше по-скоро присъща на семейството на баща ми. Баба ми почти непрекъснато плачеше. Дядо ми се бе преселил във вечността преди осем години, а сълзите й за него още не бяха пресъхнали. Една нейна братовчедка дори веднъж й каза да пие вода, че иначе щяла да се обезводни и да остане без сълзи. На нея й се случило веднъж и било много неприятно очите ти да са сухи по време на жега. „Парят като въглени“ – обясни тя.
– Искам да отида на погребението – изтърсих внезапно аз.
– Но ти изобщо не познаваше този мъж – намеси се сестра ми.
– Да. Но все едно че го познавах – отвърнах аз. – Познавам Кара.
– Видяла си я веднъж през живота си – уточни тя.
Понечих да стана от масата. Бях твърдо решена да се облека в черно и да тръгна тутакси за летището, когато баща ми, който чудесно си спомняше времената на неконтролируемото акне, попита къде смятам, че отивам сама, да не съм полудяла.
Това бе едно от малкото разногласия, които имах с него. Смятах, че на моите вече немалко години и с моето превъзходно университетско образование съм отлично подготвена, за да предприема каквото и да е пътешествие сама. Бях прекарала последните лета на курсове по литература в Лондон, Оксфорд и Париж. Смятах, че опасностите са измислица, с която родителите плашат малките си деца, за да не се отклонят от пътя на връщане от училище.
Баща ми обаче беше способен да вижда най-невъобразимите опасности във всяка ситуация и според мен от него щеше да излезе най-добрият експерт в света по контрол и предвиждане на рискове. Този необоснован родителски страх беше напълно несъвместим с желанието ми да обиколя земното кълбо и да постигна голямата цел в живота си – удивителните новини, които щях да издирвам в четирите посоки на света, и мансардата, в която щях да живея с кучето си и която щях да украся с предмети от посетените от мен екзотични страни.
– Мога да отида и да се върна за един ден – възразих аз. – Наистина, татко, не разбирам защо се тревожиш.
Тревожеха го системата за поддръжка на двигателите на самолета, вероятността някое ято прелетни гъски да се сблъска с машината, международен терорист да се качи на борда с искането да размени пътниците за някой бандит в затвора, пънк движението и съпътстващото го насилие, състоянието на второстепенните английски пътища, фактът, че на Острова се шофира отляво, както и много други неща.
– Аз ще отида с нея, така няма да е сама – предложи сестра ми, голяма любителка на рисковете, която миналата зима придружих на студентския шампионат по ски, в който се записа, и се спусна по цялата писта на рало.
– Чудесно. Значи ще се тревожа двойно – предаде се баща ми.
И така, въпреки бащината съпротива, със сестра ми заминахме за Англия и това пътуване щеше завинаги да промени начина ни, по който възприемахме света – поне моя.
2.
Доста трудно успях да намеря херцогинята, която ме беше придружила в Париж, сред стълпотворението в разкошната й къща в Севиля. Осведомих я за тъжното събитие и тя ми даде точни указания как да стигна до Ноланд Тауърс от летище „Хийтроу“. Обясни ми, че й е невъзможно да присъства на погребението, защото има гости в дома си, но ме помоли да предам съболезнованията й на общата ни приятелка, херцогиня Ноланд.
– Въпреки преклонната му възраст, новината ме изненада. И аз като Кара вече мислех, че Тристан Ноланд е безсмъртен. Но както виждаш, рано или късно на всеки му идва часът – заключи тя печално.