Беше забележителна корица; абсолютен, исторически успех, за който получих най-горещи поздравления. Изтъкнати журналисти се изказаха за мен в радиопредаванията си, хвалейки стила, находчивостта и качеството на изданието. Родителите ми ме поканиха на вечеря в „Хорхер“, поръчах салата е пъдпъдък, „Бьоф Строганов“ с горчица „Помри“ и баумкухен[38]. Един сервитьор подложи възглавничка под краката ми, друг ми сервира червено вино „Риоха“, а баща ми отвори бутилка шампанско, за да отпразнуваме първия ми успех.
Аз се усмихвах, но вътрешно имах чувството, че умирам.
Останалата част от онзи изпълнен с вълнения ден протече – както се очакваше – сред неприкритото доволство на Тереза и също неприкритото отсъствие на Нелсън, който се преоблече, намъкна същия протъркан пуловер, който носеше в деня, когато се запознахме, и отново отиде в гората. Беше намръщен, когато излизаше, затова не посмях да му напомня, че трябва да отговори на въпросите от интервюто ми. Наложи се Тереза да отговори и за двамата. Седна до масата от орехово дърво в спалнята си пред поднос с малки квадратни сандвичи, взе един с краставица, стисна го с пръсти и започна да отхапва от него, докато говореше.
Или не забеляза гладния ми вид, или предпочете да го пренебрегне, защото не ми предложи от сандвичите. Последната ми храна беше горещият шоколад, с който ме бе почерпил Нелсън след инцидента с коня, а оттогава бяха минали над три часа.
В същия този момент останалите членове на екипа, към който се бе присъединила Кара Ноланд, елегантно облечена с черна и прилепнала към тялото рокля, унищожаваха превъзходното меню, избрано от мен и платено от списанието. Състоеше се от няколко вида салати, различни сандвичи, рулца от пушена сьомга, хапки от пуешко месо е дижонска горчица, студени желирани меса и подноси е френски сирена, някои е вкус на трюфели, други – на билки.
До нас достигаха веселите им гласове, смеховете и поздравленията за добре свършената работа. Сестра ми после ми разказа, че Тестино произнесъл няколко благодарствени думи и че зловещият мъж е куфарчето се разплакал.
Не знам. Седях срещу най-големия си кошмар, установявайки, че е еднакво хубава и е измито лице, и е грим. Полагах огромно усилие да бъда любезна, докато следях касетофонът да работи, касетите да се въртят нормално, лентата да не е свършила, да не й задам въпрос, на който по-рано вече е отговорила, да не я обидя с начина, по който се ровя в личния й живот, и да не забравя да попитам за най-важното:
– Вече определихте ли датата и мястото на сватбата?
– Да. Пети юни във вила Троти.
Този отговор беше за мен като смъртна присъда. Оставаха по-малко от четири месеца до деня, в който Нелсън официално щеше да стане неин. На безименния й пръст също имаше пръстен е брилянт – много по-малък от този на Кара, но също така хубав.
Имахме лека препирня по повод на пръстена.
– Няма да ви разкрия как ми даде пръстена. Това е много личен въпрос. Само ще ви подскажа, че беше най-романтичното признание в любов. Никога не съм предполагала, че Нелсън е способен да коленичи публично и... чакайте, не пишете това, обещах да не навлизам в подробности!
– Не се безпокойте, няма да...
– Бихте ли изтрили това последното от записа?
– Не е необходимо, уверявам ви. Доверете ми се, няма да го използвам.
– Добре – намръщи се тя. – Но го изтрийте.
Спрях касетофона, върнах лентата.
– Изтрийте го! Чухте ли ме?
– Добре! – отвърнах й аз е остър тон, който не прозвуча много любезно.
– Какви обноски само! – възмути се Тереза. – Виждам, че сте много нетърпелива. Или много неопитна. Кажете ми истината, правили ли сте това и друг път?
– Разбира се, много пъти – излъгах. – Освен това няма повод за притеснение. С херцог Ноланд имаме споразумение, съгласно което нищо няма да бъде публикувано, без той предварително да го е прочел.
– Тази договорка включва ли и мен? Може ли и аз да го одобря, преди да бъде публикувано?
За да не влизам в безплодни спорове относно разликата между четене и одобрение, й отговорих, че двамата с Нелсън могат да работят заедно върху черновата, която ще им изпратя. Тя студено кимна с глава.
– Запишете, че пръстенът е уникат, изработен през 1794-а за Каролина фон Брауншвайг, съпруга на Джордж IV, крал на Великобритания и Хановер. Предполагам, че познавате историята й. Не ли?! Не я познавате? Тази история е невероятно интересна и е връзката между нашите две семейства. Сега ще ви разкажа, запишете: бракът им бил по сметка. Тя била дъщеря на богат немски граф, а той бил заплашен да изгуби короната заради прахосничеството си и любовните си похождения. Нямал друг избор, освен да се ожени, въпреки че когато я видял, изпитал отвращение към нея. Казал, че е грозна, че мирише лошо и поискал да му сервират бренди. В сватбената нощ бил толкова пиян, че се изтърколил от леглото на пода и спал като куче в краката й. После се опитал да я злепостави, като я обвинил в какви ли не прегрешения и успял да я откъсне от единствената им дъщеря, принцеса Шарлот Дълбоко огорчена, Каролина фон Брауншвайг заминала за Италия и купила разкошна вила на брега на езерото Комо – Вила дел Гарово, която принадлежала на вдовицата на маркиз Калдерара, бивша балерина от Миланската скала на име Виктория Пелузо. Тя я запознала с младия и привлекателен камердинер Вартоломео Пергами, барон Франкина и мой прадядо по майчина линия. Станали неразделни. Споделяли общ покрив и легло, или поне така говорели хората, и били най-разточителната, ексцентрична и скандална двойка по онова време. Ще ме попитате къде е връзката със семейство Ноланд? Много просто, запишете: първият херцог Ноланд бил зет на английската кралица Ана, втора братовчедка на Джордж IV.
– Виждам, че се интересувате от история – успях да вметна аз след това дълго изложение.
– Не много – отвърна тя, без да откъсва очи от пръстена на Каролина фон Брауншвайг – Но обичам да знам историята на нещата, които притежавам.
Вбесих се от начина, по който говореше за Нелсън. Разбира се, тя имаше предвид пръстена, но го каза с многозначителен тон, сякаш прикриваше някаква задна мисъл – коварна и хитра, и искаше аз да я намекна между редовете. Брак по сметка? Внезапно си спомних разговора на херцогините в Париж: „...и огромна черна дупка в банковата сметка“. Тогава си дадох сметка колко навременно е богатството на Троти за оцеляването на семейство Ноланд и внезапно ме обзе съмнение.
Кара всъщност беше разкрила истинското финансово състояние на Нелсън с настояването си да вмъкне бурканите с мармалад в снимките ни. Беше ме запознала – прикрито – с материалните затруднения, които има младият херцог, и за щастливата намеса на бъдещия тъст в семейните дела. Именно тя е била инициаторът на срещата между Нелсън и Тереза; среща, която до момента смятах за страничен резултат от интереса й към Томасо Троти.
– Като знаете колко нещастна е била тази принцеса – хвърлих се аз в нападение, – не ви ли е страх, че ще ви донесе лош късмет?
– Не съм суеверна, ако това имате предвид – отвърна ми високомерно тя. – А и не вярвам, че Каролина фон Брауншвайг е била толкова нещастна, колкото мислите. В крайна сметка е станала кралица на Англия и се е наслаждавала на забранени удоволствия с италианския си любовник. Не мислите ли?
Каза ми други неща – че обича много Нелсън, че се влюбили от пръв поглед, че чака с нетърпение деня на сватбата и че много скоро, колкото се може по-рано, би искала да има деца.
На същия този въпрос, за децата, Нелсън ми отговори по факса:
„Дълголетната история на херцозите Ноланд, наследството на семейството и продължението на името ни сега зависят от мен. Съзнавам, че съм последната брънка на една вековна династия и мой дълг е да осигуря бъдещето й“.
Предвиждах, че отговорите на въпросите ми по факс няма да са толкова спонтанни, колкото биха били в едно интервю лице в лице. В случая на Ноланд обаче ми трябваше доста голяма доза въображение, за да ги приведа в такъв вид, че един читател от XX в. да може да ги възприеме и осмисли нормално. Вмъкнах ги между отговорите на Тереза и използвах оръжията на съвременната журналистика в стил Труман Капоти в „Хладнокръвно“, така че накрая се получи „романизиран“ текст, нещо средно между реалността и фантазията. По този начин успях да превърна любовната история на Нелсън и Тереза във вълшебна приказка, в която гласовете им звучаха правдоподобно. С една дума, истинска брюкселска дантела.