Предположих, че Кара е щастлива от тази медийна шумотевица. Мармаладите на Ноланд Тауърс придобиваха известност заедно с техния собственик. Особено новият с вкус на рози, в чест на щастливото събитие, на чийто етикет бяха изобразени Нелсън и Тереза в центъра на едно сърце.
Получих едно бурканче от него по пощата в края на март. Беше поставено в синя кутийка и с картичка от „Скриптум“, в която херцогинята ми честитеше предварително Великден.
Подтикната от необясним импулс, отидох при баба ми по майчина линия с въпросното бурканче и с печална физиономия, която тя тутакси забеляза.
– Предупредих те за несподелената любов – напомни ми тя.
– Да. Предупреди ме.
– Леля ми Кармен...
– ...останала стара мома.
– От глупост.
Намаза с розовото желирано сладко филия препечен хляб. Поднесе я към устата си и отхапа от нея със затворени очи. Учуди я вкусът на цветя. Отново повтори, че англичаните са истински майстори на мармаладите, и точно когато най-съсредоточено се наслаждаваше на сладкото, й хрумна грандиозна идея.
– Каня те утре на обяд.
Колко наивна бях! Приех поканата с учудващо лековерие. Мислех, че баба иска да ми повдигне духа с вкусен обяд, и изобщо не ми мина през ум, че ми готви капан, докато не се озовах пред суфле със сирене и пред едно конте с вълнена вратовръзка, който се казваше Мазарини, също като именития си пра-прадядо, прочутия кардинал, наследил Ришельо като министър-председател на Франция.
Оказа се, че прабаба му и прадядо му са били съседи на моите в Сан Себастиан. Приятелството им датираше от годините преди войната, когато наемали съседни навеси на плажа Ла Конча. Баба ни разказа невероятна история за някакъв обиск, който военните извършили и от който всички се измъкнали благодарение на това, че комините на двете къщи били близо един до друг и успели да надхитрят войниците, като прескочили от едната къща в другата.
Мазарини слушаше историята, без да изпуска нито дума, въпреки че от време на време отместваше поглед от разказвачката – тоест баба ми – и го забиваше в мен. Когато дойде неговият ред, той сметна за необходимо да ни осветли относно най-непознатите епизоди от биографията на пра-прадядо му.
– Малко хора знаят, че Джулио Мазарини, нали, за малко щял да се ожени за дъщерята на един лихвар от Алкала де Енарес, нали?
Използваше много често това „нали“, може би от неосъзната потребност да се самонасърчи. Вмъкваше също думи на френски, когато човек най-малко го очакваше. Беше най-словоохотливото човешко създание, което познавах до момента, превъзхождайки многократно непоносимата бъбривост на официалния хроникьор на благородния град Саламанка, начетен мъж и голям приятел на дядо ми, който ни посещаваше в някои недели след черковната служба.
– Учел в колежа на йезуитите в Рим, където бил étudiant brillant[39] но на известна възраст станал бонвиван, пристрастен към хазарта, нали? Както и към други забавления, така че го изпратили в Испания да учи каноническо право. Там се влюбил в дъщерята на своя лихвар и voila[40], решил да се ожени за нея. За късмет най-добрият му приятел го възпрял и...
– Защо „за късмет“? Може би е щял да бъде много щастлив с нея – възразих аз по-скоро за да го подразня.
– Но историята щеше да изгуби един от своите велики мъже, нали?
Мазарини беше донесъл matrons glacés. Сервираха ни ги с кафето в едно порцеланово блюдо и баба ми се скъся да ги хвали, сякаш той лично ги беше направил, а не ги бе купил от сладкарницата, в която аз обикновено ги поръчвах. След като се нахранихме, той реши да оживи обстановката, като ни демонстрира умението си да свирú на пиано. Беше истински виртуоз. Седна с гръб към нас, пое си дъх и засвири една от пиесите за клавесин на Йохан Себастиан Бах. Тук обаче допусна грешка. Със съжаление трябва да призная, че не понасям бароковата музика, особено композициите за орган и клавесин. Ако се бях родила през XVIII в. и като по чудо не ме изгоряха на кладата като вещица – в което не се съмнявам, имайки предвид увлечението ми по отвари от билки, – щях да предпочета да умра на бесилото, отколкото да изтърпя цял един концерт с камерна музика. За щастие младежът бе принуден да прекъсне артистичния си порив след двайсетина минути поради липса на партитура. През цялото това време аз си спомнях за вълшебния момент, в който Нелсън Ноланд ме заведе да видя параклиса в колежа му и ме развълнува с изпълнението си на песни на Арета Франклин. Явно на лицето ми е било изписано възхищение, защото баба ми изтълкува погрешно изражението ми и помисли, че мисията й на сватовница е имала успех. Когато се сбогувахме на площадката на стълбата, тя ми намигна съучастнически, докато Мазарини се навеждаше да целуне ръката й.
Асансьорът в къщата на баба ми бе произведен през 1905 година. Беше „Щиглер“, изработен от махагон и стъкло, с три врати, пейка, тапицирана с червено кадифе, и никелирани метални части. Когато се движеше, издаваше шум, скрипците скърцаха и му трябваха три минути, за да слезе от шестия етаж до долу. Приземяваше се с подскок в нещо като клетка, която се отваряше отвътре. С братовчедите се забавлявахме, като се надбягвахме с асансьора, преди да стигне до четвъртия етаж, или натискахме аварийния бутон посред пътуването, но не и за да остана заклещена в него с един непознат, независимо че беше потомък на прочутия кардинал Мазарини. Стоях със затаен дъх през цялото време – факт, който не остана незабелязан от контето.
– Виждам, че те е страх да пътуваш с асансьор – каза той, заставайки в опасна близост до мен.
– Съвсем не!
Трябваше да му кажа истината – че изпитвам паника от затворени пространства, също като баба ми по бащина линия, която страда от клаустрофобия и никога не пътува сама в асансьор. Отговорът ми обаче го накара да предположи, че напрегнатостта ми е от друго естество. Примъкна се още по-близо до мен. Слава богу че най-после минахме първия етаж и стигнахме до мецанина, където пътуването ни свърши.
– Тези дни ще ти се обадя, за да те поканя на вечеря – заплаши ме той на сбогуване и когато се канеше да ме целуне целомъдрено по бузата, не знам какво движение направи, но в крайна сметка залепи една мокра целувка върху дясното ми око. Наложи се да премигна няколко пъти, за да изчистя склерата, роговицата, зеницата и ириса, които ми се бяха замъглили.
Изпълни обещанието си. В продължение на пет последователни дни звъня вкъщи с такава настойчивост, че извиненията ми се изчерпаха. „Търси те Мазарини!“ – чуваше се сутрин, обед и вечер за мое неудоволствие и за забавление на брат ми и сестра ми. Накрая реших да хвана бика за рогата и да сложа край на този тормоз.
– Добре. Къде?
– Където ти искаш.
– Кръчмата „Палето“, утре в десет Не си слагай вратовръзка, не пасва на обстановката.
Изрази недоволство от избора ми, който според него беше неудачен.
– Не предпочиташ ли „Сейнт Джеймс“, „Паласио де Англона“ или „Принсипе де Виана“?
Аз обаче вече бях задействала плана си. Нямаше връщане назад.
– Казах кръчмата „Палето“, ти решаваш.
Разбира се, съгласи се, беше си въобразил, че има шансове, така че се срещнахме. Той беше с ленена, току-що изгладена риза, а аз – със старото си дънково яке, подплатено с агнешка кожа, което от години стоеше на тавана и миришеше леко на нафталин. Разбира се, в този храм на пържени ястия не беше възможно да различиш друга миризма освен онази, която идваше от котлоните – на скариди с чесън, свинско филе, пържени чушки, наденички. Настаниха ни на една малка маса до стената. Мазарини изглеждаше не на място; оглеждаше се наоколо, сякаш се страхуваше, че някой ще го набие просто така, единствено заради вида му на мамино момченце, и забелязах, че му е трудно да си избере вечеря измежду предложенията на готвача.