– Донеси ми крокети от сьомга – каза той на сервитьора, – а на госпожицата каквото пожелае, нали?
В този момент започна маневрата ми на разубеждаване. Въоръжих се със смелост и възложих надеждите си на баба ми по бащина линия, която преспокойно можеше да изяде цяло прасенце, било печено, готвено или превърнато в кървавици и наденици, и много обичаше да топи хляба в соса от пържените дреболии. Сядаше като кралица начело на масата в трапезарията и ако бяхме по-малко от двайсет братовчеди, заявяваше, че сме много самотни. От наблюдателницата си следеше всеки от внуците и правнуците си и ни хокаше наред – някои заради липсата на апетит, други – заради бързото им ядене, и накрая винаги се оплакваше горчиво, защото всяка вечер пюрето й било зелено. Негодуваше: „Няма ли други цветове освен зеления за тези блудкави пюрета, които ме карате да ям? Нека ми направят пържени яйца, пържолки или чеснова супа!“.
– На мен ми донесете свински уши. И да са много хрупкави.
Останалата част на вечерта премина почти без разговори, защото всеки път, когато Мазарини подхващаше някоя тема, аз контраатакувах, захапвайки лакомо свинското ухо, което хрущеше, докато го дъвчех, и очите на контето сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите си. Дори го смучех, докато питах – риторично, но на висок глас и с пълна уста – дали преди да го сготвят, са го измили добре отвътре.
Никой от двамата не си поръча десерт Беше най-краткотрайната вечеря в историята. Сбогувахме се завинаги на ъгъла на улица „Палафокс“. Беше паркирал колата си на площад „Билбао“ и аз заявих, че предпочитам да се прибера пеша.
– Беше много интересно soirée[41], нали?
– Bien sûr[42] – отвърна той на езика на прадедите си, на който настойчиво се опитваше да ми говори, и веднага след това изчезна от живота ми.
14.
Оставаха само седем дни до началото на Великденските празници, когато баща ми отново ме извика в кабинета си и за втори път за по-малко от четири месеца ми показа диапозитиви, от които стомахът ми, и без това разстроен от историята със свинските уши, болезнено се присви.
На снимките се виждаше как Нелсън и Тереза се целуват на третата палуба на яхтата „Валерия V“ (ставаше дума за първата буква V на фамилното име Висконти, а не за римското число пет, както всички мислеха, убедени, че най-богатият мъж в Италия може преспокойно да притежава други четири такива кораба).
Осведомителната агенция твърдеше, че годениците се намират на Бахамите, „където бащата на годеницата, магнатът Томасо Троти, наскоро е купил за астрономическата цифра от двайсет милиона долара красив частен остров като сватбен подарък за дъщеря си. Островът, известен под името Кайо 43-2, разположен в окръг Ексума, на осемдесет и пет километра югоизточно от Насау, има няколко райски плажа с бял пясък и кристални води и две разкошни къщи с джакузи на открито“.
Отпуснах се на другия въртящ се стол смазана, съкрушена, с лентата с диапозитивите в ръка. Баща ми нямаше представа, че връзката ми с Нелсън Ноланд надхвърля чистия професионален интерес. През ума му дори не бе минала мисълта, че бих могла да се влюбя в мъж, когото – в това беше прав – бях виждала два-три пъти в живота си.
Разказах му за Вероник Пасани и за Джаки Кенеди, но нито една от тези истории не го трогна. Беше убеден, че платоническата ми любов е все още басистът на Дюран Дюран – когато бях петнайсетгодишна, окачих постера му над леглото си и той ме накара да го махна. „Това да не ти е Исус Христос“ – беше ми се скарал той и аз се принудих да го окача от вътрешната страна на вратата на гардероба. Майка ми всяка вечер идваше да ме целуне за лека нощ и винаги намираше гардероба широко отборен. Обяснявах й, че така проветрявам дрехите в него.
Баща ми дълго време не забрави историята с постера. Две години по-късно изненадващо ми позволи да присъствам на концерта на Дюран Дюран в Спортния дворец в Мадрид, въпреки че това събитие обединяваше на едно място най-различни въображаеми заплахи за един експерт по предвиждане на рискове, какъвто беше той – тълпи, побоища, наркотици, смърт поради липса на кислород, смърт от обезводняване, зарази от всякакъв вид, въоръжен грабеж, похищение, изнасилване, убийство, срутване на стадиона или пожар на сцената.
„Можеш да отидеш, стига да не се отделяш от братовчедите си“ – постави ми той единственото си условие. Нямах представа обаче, че зад гърба ми бе наел услугите на частна охранителна фирма и ми бе зачислил двама цивилни агенти, яки като бикове, със задачата да следят всяко мое движение и да не се отделят от мен през цялата вечер. Предполагам, че договорът също е включвал охраната и на останалите членове на групата, въпреки че те нямаха нужда от защита предвид физическото им състояние и младостта им. Всъщност ако трябваше да се бият едни срещу други братовчеди и охранители, съмнявам се, че последните щяха да победят; вече казах, че израснах сред доста буйни братовчеди.
– Нищо не мога да направя – оплаках се аз горчиво, седнала на въртящия се стол. – Невъзможно е да се състезавам с жена като Тереза Троти.
Баща ми вдигна очи от документите пред него.
– Един частен остров – каза той, който със сигурност е бил недиагностицирано хиперактивно дете – сигурно е най-скучното нещо на света. Уверявам те, че за по-малко от три дни човек ще поиска да се върне вкъщи. Сигурно е страшно досадно да гледаш по цял ден физиономията на другия, без двамата да имате какво да си кажете или да правите. Надявам се, за тяхно добро, да са взели някоя настолна игра. Знаеш ли вица за корабокрушенеца, който се озовава с Клаудия Шифър на пустинен остров и...?
– Онзи за „сложи си мустак, Клаудия“?
Двамата прихнахме да се смеем, без да ни е грижа, че някой от колегите ми може да влезе. Когато погледнах отново снимките и задържах погледа си върху белия пясък, синьото море, красивите палми, отрупани с кокосови орехи, и следите от стъпките на двама души по плажа, повторих наум мъдрите думи на баща ми: „Каква досада“. Страстта му към природата и привързаността му към родния край – Кастилия, приличаха донякъде на начина, по който Нелсън възприемаше света, затова си казах, че тези дни, прекарани в рая, и този на пръв поглед завиден сватбен подарък накрая ще се превърнат в истински ад за него.
Излязох от кабинета на баща ми с нова решимост в погледа. „Упорита си“ – бе ми казал той няколко месеца по-рано, без да предполага, че тази фраза ще разбуди звяра, дремещ в мен. Оставих го съсредоточен върху задачата да напише страниците, с които щеше да започне новият брой на списанието ни: един обширен репортаж за церемонията по връчването на наградите „Оскар“, която се бе състояла предната вечер в „Дороти Чандлър Павилион“ в Лос Анджелис и на която филмът „Бел Епок“ на Фернандо Труеба бе награден е престижната статуетка за най-добър чуждестранен филм.
Върху масите в големия кабинет бяха струпани над две хиляди снимки, които бяхме получили през безсънната нощ. Други продължаваха да пристигат в редакцията, изпратени от международните телеграфни агенции или доставени на ръка от куриери, току-що приземили се с първия сутрешен полет.
Беше ми забавно да отварям вратата на офиса на тези младежи, на които финансирахме част от цената на билета, в замяна на което те ни носеха снимките; почти всички бяха пътуващи студенти, които на развален испански ни питаха къде могат да намерят евтин подслон в Мадрид.
Същият този ден ми бяха възложили задачата да напиша материал от две колони за престоя на принцеса Даяна и синовете й в един австрийски зимен курорт. Изглеждаха щастливи, въпреки непрестанния тормоз от страна на журналистите и семейните проблеми, които имаха.
На една от снимките, на заден план и леко разфокусиран, ми се стори че разпознах Уилям Карсън с очилата му с поляризирани стъкла. Спускаше се по пистата със съвършен стил, с успоредни ски и целият облечен в черно, включително раницата.