Можеше да става дума за член от свитата на принцесата, не отричам, но беше възможно моят частен агент 007 да работи извънредно и в свободното си време да охранява членовете на кралското семейство. Или пък работата му в „Джийвс & Хокс“ да е само прикритие за истинската му мисия на таен агент
Тъкмо се бях съсредоточила върху описанието на двуцветната плетена лента, която си беше сложила лейди Ди на главата, като се опитвах да не мисля за частните райски острови, разпръснати из Атлантическия океан, когато телефонът иззвъня и пазачът ни ми съобщи новината за внезапната и неочаквана смърт на кучето ми.
Това наистина беше подъл удар.
Животът би трябвало да ни предупреждава няколко дни по-рано за подобни нещастия и да ни дава поне шанса да се сбогуваме с едно от най-добродушните създания на този свят
Кучето ми беше шоколадовокафяв немски пойнтер с голям нос, с очи с цвят на мед и с крака, излъчващи мирис на препечена царевица. Присъствах на раждането му в една априлска нощ преди дванайсет години. Появи се седмо по ред по време на едно безкрайно раждане, заедно с тринайсетте си братчета и сестричета, на зеления диван в стаята за игри.
Хранех го първо с биберон, а после с мляно месо и го утеших в деня, когато го отделиха от майка му. Запазих млечните му зъбки в облицована с плат кутийка. Научих го да ловува, като завързвах с конец заешка кожа и я влачех по земята. Заварих го в разгара на любовна игра с кучката на овчаря и го спасих от удавяне, като се хвърлих в ледените води на реката през един ноември. Той, от своя страна, ми облиза окървавените лакти сутринта, когато паднах от велосипеда върху осеяната с камъни и коприва земя, и ме посрещаше всеки ден от живота си, като въртеше опашка от радост
Беше умряло кротко и безболезнено, но самотно. Съжалявах, че не бях до него, за да го галя по главата и да му приказвам, докато животът го е напускал, също както направих, когато се роди, затваряйки по този начин кръга на общата ни щастлива история.
Пазачът ме попита дали да го погребе и къде.
– Като се качваш към хълма по пътя за долината, вдясно има изворче, под едни дъбове, нали знаеш къде са? Оттам тръгва пътечка и стига до огромен кестен, който сега още не се е разлистил, но пръстта е мека, а сянката през лятото е много приятна, защото когато духа северен вятър, склонът зад него го спира, а ако е южен, остава между клоните. Погреби го там, до дънера, и сложи отгоре голям камък, за да знам къде е, а и за да не го изровят дивите свине. Затворени ли са очите му? Тогава ги затвори. И още нещо, на нощното шкафче в стаята ми има снимка. Нека някой ми я прати в Мадрид по автобуса, моля те.
Въпросната снимка я беше направила сестра ми предната година. На нея прегръщах моя верен приятел в края на една житна нива, докато си отдъхвахме след лов на пъдпъдъци. Двамата се усмихвахме (кучешката усмивка не се вижда на снимките, но се забелязва), аз носех раницата, а той – кожена каишка, в тон с патрондаша на баща ми.
Беше запечатала най-щастливия момент в живота на едно ловджийско куче. Мисия изпълнена – плячката разкрита, посочена, подгонена и прибрана. И наградата – топлата ръка на стопанина между ушите му, поздравленията, добра работа, момче, гордостта в очите ми, защото аз първа го обучих.
Когато получих снимката вкъщи, изплаках сълзите, които ми бяха останали, и поръчах да направят картички е нея, е черен бордюр, за да ги изпратя за спомен на братовчедите ми. Те също бяха израснали с него, бяха го дърпали за ушите и го обичаха почти колкото и аз. Направих трийсет. Раздадох двайсет и осем. Една оставих за мен, а последната изпратих на Кара заедно е писмо, в което й писах колко съм отчаяна, защото не вярвам да съществува рай за кучета, а е такава утеха да си мислиш, че един ден ще се срещнем с любимите си създания на някое място отвъд облаците.
Отговорът й пристигна с обратната поща с все още влажно лилаво мастило. Утешаваше ме, пишеше, че вярва във вечния живот на животните, които обичаме. „Ако не за душата им – която, макар да е чиста, би могла да е смъртна, – то поне за потребностите на нашата, за да бъде щастлива в отвъдното. Не мога да си представя рай, в който няма кучета и коне“ – уверяваше ме тя и ми разказваше историята за смелите сибирски хъскита, които спасили Тристан Ноланд да не умре от глад и студ по време на експедицията му до Северния полюс.
Този драматичен епизод, за който говореше Уилям Карсън, докато шофираше своя „Астън Мартин“ на път за летището, звучеше ужасяващо, разказан подробно от Кара Ноланд е химикалката й е виолетово мастило. Не ми се стори най-добрият начин да утешиш човек, който страда, но й благодарих за бързия отговор и добрите намерения, и още повече за фразата, с която завършваше писмото: „Нелсън пие чай с мен и ме моли да ти предам най-искрените му съболезнования“.
Вече подозирах, че Нелсън Ноланд има чувствително сърце, скрито някъде в анатомията му. Не предполагах обаче, че два дни след писмото на Кара ще пристигне друго, също от Англия, в бял плик, обрамчен с червено и синьо, и каре, в което пишеше: By Air Mail[43]. Почеркът на подателя беше дребен, сбит и закръглен, а мастилото – черно, по-плътно на някои места, както обикновено се случва, когато се използва автоматична писалка.
Разрязах го с ножа за мазане на масло и сестра ми, която седеше от другата страна на масата, протегна шия като чапла, готова да глътне риба. „Кой ти пише от далечния Албион?“ – сякаш питаше тя, която понякога успява да си държи езика зад зъбите, вместо да направи някой гаф. Не стана нужда да изрече на глас въпроса – изненадата, изписана на лицето ми, и червенината бяха достатъчен отговор.
– От Нелсън Ноланд ли е? – досети се тя.
Заедно със сгънатия на четири лист намерих снимка на английски сетер, тичащ към камерата със заек в уста. Беше симпатично куче, като всички от неговата порода, е черни уши и козина на петна, лунички на краката и кичури на опашката.
„Казва се Алистър – пишеше в писмото. – Той е петият Алистър в семейството. Баща му беше първото ми куче, моят най-верен другар, а той е най-добрият ми приятел. Мисля, че разбирам как се чувстваш, или поне си представям, защото ако изгубя Алистър, вероятно ще се срина.“
– Трябваше да го прегърна в деня, когато го видяхме да плаче – заяви сестра ми, която не бе устояла на изкушението да прочете писмото над рамото ми.
– Знаеш ли? Той ме прегърна, когато за малко да падна от коня – признах й аз.
Оказа се, че до момента не бях казала на сестра ми за онази толкова нежна прегръдка след инцидента с коня. Защо? Не знам как да го обясня.
– Какво? – възмути се тя, и с право. – Искаш да кажеш, че си била в прегръдките на платоническата си любов, могла си да почувстваш топлината на кожата му, да чуеш ударите на сърцето му и дори да усетиш мириса на дрехите му... и чак сега ми казваш?
– Просто не ми се стори важно – излъгах аз. – Не забравяй, че моментът беше драматичен. Нелсън всъщност искаше да ме успокои, все едно че ми беше по-голям брат или братовчед.
– Това го разправяй на друг – възрази хитрушата. – Просто те е страх, че магията ще се разпръсне, ако го произнесеш на глас. Да видим – тя насочи към мен лъжицата си, – какво чувстваш при спомена за тялото му, притиснато до твоето, за ръката му, потупваща те по гърба, или за дъха му до ухото ти? – Не можах да й отговоря, защото от вълнение бях онемяла. – И въпреки всичко, току-що се издаде. – Гледаше ме точно както госпожица Марпъл гледа поредния убиец, по такъв красноречив начин, че е невъзможно да не си признаеш.
– Почувствах...
– Че се разтапяш?
– Да.
Тогава разбрах, че този лист хартия, сгънат на четири и съдържащ няколко утешителни фрази, беше като повторна, топла и нежна прегръдка от Нелсън. И отново усетих миризмата, излъчваща се от ризата му – на орехи, мащерка, ладан, влажно жито. А когато вдигнах очи от листа, на лицето ми сигурно са били изписани учудване и глупава усмивка.
Внезапно ме осени една мисъл: „Държи на мен“.
– Нямаше да ми пише, ако му бях безразлична. Нямаше да ме нарича „приятелко“, нито щеше да бъде толкова искрен е мен. Умряло е кучето й, щеше да си помисли. Жалко, горкото момиче! Но нямаше да отиде в пощенската станция, нямаше да купи плик и хартия и да напълни автоматичната си писалка с черно мастило, нямаше да ми изпрати снимката на верния си Алистър, нито щеше да си направи труда да носи плика с писмото в джоба на ризата си, докато го пусне в една от онези жълти пощенски кутии, които никакви ги няма, когато ти трябват, нито щеше да мисли през цялото това време... за мен.