В този сценарий на неглижета и дантелено бельо се почувствах много по-близка до Камила Паркър Боулс, отколкото до Даяна Спенсър. По дяволите условностите и благоприличието! Да живее свободата, да живее страстта! Идваме на този свят само веднъж и наш дълг е да се борим за това, което желаем пламенно, независимо от цената, от срама, от усилието, от преградите, които трябва да съборим, от страничните загуби.
– Добре ли си?
Брат ми ме наблюдаваше от вратата, наклонил глава на една страна и със загрижено лице. Явно ме беше заварил да си говоря сама, да удрям с юмрук по масата и да гледам в безкрая.
– Мислех на глас – оправдах се аз.
– Приличаше на Голда Меир, произнасяща реч пред Обединените нации – изкоментира той и изчезна от погледа ми.
Споменаването на филма с Ингрид Бергман в главната роля, който бяхме гледали заедно предната събота и който беше впечатлил силно младия ни и податлив на влияние дух, ме накара да си възвърна здравия разум и да се замисля за моята безпринципност.
Къде бяха ценностите, с които бях израснала, привързана към тях като растение към подпората си?
Бяха изчезнали. Какъв ужас. При първа възможност бях готова да се отрека от всички морални опори в живота ми.
И още по-лошо, кой ми гарантираше, че това ново отношение към любовта няма да се повтаря всеки път, когато се озова в подобно положение? Щях ли да се превърна в една от онези безскрупулни журналистки, които изнудват, заплашват и дори приемат подкуп в замяна на разгласяването или премълчаването на някоя новина? Щях ли да се откажа от корените си? Щях ли да се отрека от вярата си? Щях ли да се освободя от бремето на съвестта си?
Колко по-лек е животът на аморалния човек – казах си аз, – не го измъчват нито угризения, нито сърдечни мъки!
Лошото обаче е – въздъхнах примирено, – че моята съвест, както вече обясних, е склонна към самостоятелност и ако някой ден трябва да се изправим заедно пред моралния конфликт на прелюбодейството, най-вероятно тя ще излезе победител.
Накрая разбрах, че единствената възможност, която ми оставаше, за да не умра от мъка и самота в едно мрачно бъдеще без Нелсън, е да завоювам сърцето му през тези два месеца и половина, които оставаха до сватбата му.
С други думи, върнах се на изходната точка, без да съм намерила решение.
Може да изглежда невероятно, но всички тези толкова дълбоки размишления преминаха през ума ми за две минути, ако не и за по-малко.
Кафето още беше топло, когато поднесох чашата към устните си и си възвърнах представата за времето.
Ако преди имах колебания дали да отговоря или не на писмото на Нелсън, сега виждах ясно, че най-добрият ми коз беше в писането – средство, в което се чувствах като риба във вода – и веднага щом изгълтах последната магдалена, която май беше четвъртата поред, се захванах за работа.
Така между Нелсън Ноланд и мен започна епистоларна връзка, чрез която всеки от нас откри в другия един изненадващ и удивителен събеседник.
Извадих от долното чекмедже на бюрото си хартията за писма, която не бях използвала след литературния ми романс с Мат и която бях купила в Париж от една от сергиите за стари книги, които никнат като гъби по брега на Сена. Беше старомодна, също като самото писане на писма в епохата на факса и на сателитните комуникации, а жълтеникавият цвят на грапавата й повърхност подканваше към пространни и носталгични излияния.
Разказах му някои случки, които бях изживяла с кучето си, като например онзи път, когато ме беше завело, почти влачейки ме, до едно скривалище в планината и ми бе показало откритието си – три таралежчета бебета, чиято майка лежеше мъртва до тях. Забелязах, че безжизнената иглена топка и моят добър приятел имаха кървави рани – тя на корема, той на муцуната, и разбрах, че най-вероятният причинител на трагичния й край е бил самият той, който сега скимтеше с разкаян вид и ми показваше сираците, та дано ми хрумне нещо, което да ги спаси.
Бяха най-беззащитните създания във Вселената. Трябваше да ги храним първо с биберони с мляко, а после с плодове и зеленчуци, най-вече с дини, които те поглъщаха лакомо. Когато ги изваждахме от картонената кутия, за да се разходят в градината, моето куче ги съпровождаше, сякаш бяха негова собственост, или поне под негова отговорност
Не позволяваше на никого, освен на братовчедите ми, на брат ми, на сестра ми и на мен, да се приближи на по-малко от три метра от питомците му. Ръмжеше и оголваше зъби като истински звяр и се успокои едва в деня, когато ги върнахме на Природата, вече пораснали и готови за дивия живот. С кучето ми ги видяхме да влизат в горичката, където ги намерихме, и се сбогувахме с тях със сълзи в очите, пожелавайки им щастлив живот на свобода.
Намерих една снимка на трите таралежчета бебета, целите омацани със сок от диня, и я сложих в плика. Признах на Нелсън, че посещението ми в дома му – първото, а не ужасният ден по време на репортажа – ме бе пренесло в онези времена, в които целият ми хоризонт се свеждаше до изненадите, които ми поднасяше полето – късокрили птици, изгубени кученца, сокол, който ядеше сурово месо от ръката ми, или тигров паяк, на който му бе хрумнало да изплете паяжината си и да направи гнездото си на най-близкия до прозореца на трапезарията храст – една колкото удивителна, толкова и ужасяваща гледка.
Когато пуснах писмото, се почувствах като на брега на реката в детството ми, когато хвърлях въдицата във водата с надеждата, че някоя непредпазлива риба ще клъвне стръвта. Разбира се, съществуваше вероятност Нелсън да пренебрегне червейчето, което му предлагах – риболовът е спорт на късмета и на търпението, но противно на опасенията ми, само след седмица получих отговора му. А като се има предвид колко претоварени бяха пощите по това време на годината, може да се каже, че пристигна с обратна поща.
В писмото си Нелсън споделяше с мен някои свои спомени и за моя изненада, във всички тях присъстваше баща му, Тристан Ноланд, изследователят, преобразен в своеобразен супергерой, извършил най-невероятни подвизи.
„Не знам защо си бях въобразила, че отношенията ти с баща ти са били по-скоро дистанцирани“ – писах му в следващото писмо, което му изпратих.
„Грешиш – поправи ме той, – е баща ми винаги сме били чудесни приятели. Той беше най-важният човек в живота ми. Разкри ми красотата на Африка, мистерията на Азия и удоволствията на Америка. Той ме научи да се наслаждавам на добрата храна и хубавото вино и да ценя неща, които другите момчета пренебрегваха: мириса на влажна пръст или мекотата на пясъка, когато вървиш бос по плажа например. Когато изгубих майка си, плаках скришом В продължение на седмици, но едва в деня, когато баща ми умря, се почувствах наистина сирак.“
Веднъж го попитах за докторската му дисертация и той, зарадван, че човек извън неговата сфера проявява интерес към работата му, ми изпрати копие от шестстотин и осемдесетте страници, които беше написал. Тогава открих, че Нелсън е не само задълбочен изследовател, но и роден художник – беше нарисувал с писец всички онези патици, към които изпитваше такава страст, с удивително майсторство и до най-малката подробност, като например генетичните изменения в междупръстовата мембрана на една пъстра патица, която наблюдавал на Антилските острови.
„Да не си открил патицата мутант по време на престоя ти на Бахамите?“ – хрумна ми да го попитам почти без някакъв умисъл.
Отговори ми с много дълго писмо, в което ми описваше с въодушевление подробностите около откриването на въпросната патица. Това станало рано сутринта, преди зазоряване, след една безсънна нощ, която прекарал в собственоръчно направеното от него укритие от тръстика и палмови листа на брега на една лагуна, която случайно намерил, докато изследвал вътрешността на острова.