Вълнението му беше толкова искрено и заразително, че ми се прииска през следващия край на седмицата да обиколя водоемите на село с бележник и молив в ръка, за да се опитам да открия някой нов вид или поне някоя непозната мутация.
Препрочетох писмото му и едва тогава осъзнах нещо, което при първото четене ми се бе изплъзнало от вниманието. Нелсън беше прекарал голяма част от времето си на райския остров с безлюдни плажове и романтични залези сам, рисувайки патици.
Запитах се как ли Тереза Троти е приела това пренебрежително отношение. Не вярвах да го е придружавала в експедициите му. По-скоро си я представях вбесена, зарязана под някой чадър, без телефон, нито начин да се свърже с външния свят, отегчена до смърт, точно както бе предсказал баща ми.
Изпитах такова задоволство от подобна перспектива, че се осмелих да отговоря на Нелсън с една дръзка фраза: „Щях да се радвам да те придружа“.
Предполагам, че той е изтълкувал думите ми като невинно желание от моя страна, но не това беше намерението ми – целта ми беше да изтъкна една основна разлика между Троти и мен: Докато тя презира страстта ти към патиците, аз я разбирам и я ценя. Позволи ми да бъда твоят Санчо Панса. Ще ти нося копието и раницата и ще вървя след теб, както обикновено правя, когато излизам с баща си в планината. И той като твоя баща ми разкри мириса на влажната земя и мекотата на пясъка.
Това, последното, не го написах, разбира се, но си го помислих, когато целунах писмото и го пуснах в кутията.
С всеки ден опознавах все повече Нелсън Ноланд. Откривах някои негови шокиращи особености, като например абсолютната му неспособност да запомни едно-единствено име – което затрудняваше много социалните му връзки, – или сюжета на филмите, които от време на време гледаше в кинотеката на Хадънхам.
Започнах да опознавам литературния му вкус, който беше много селективен и се свеждаше основно до Жюл Верн, Хърбърт Уелс и Ръдиард Киплинг – с една дума, любимите автори на баща му, – макар да ме увери, че е отворен за нови възможности. Препоръчах му да започне с книгите на Сент-Екзюпери, Карен Бликсен и за нищо на света да не пропуска прекрасния разказ на Роуалд Дал за приключенията му като военен пилот
„С тях ще извървим един удивителен път, който съм сигурна, че ще ти достави огромно удовлетворение – писах му аз. – Иска ми се да можех да видя лицето ти, когато прочетеш за първи път нещо от майсторите на магическия реализъм. Когато научиш например къде се намират Макондо и остров Горгона.“
Веднъж по време на един носталгичен престой на село в края на седмицата намерих до реката перо със сини отблясъци и нежен бял пух и ми хрумна една игра: „В този плик ще откриеш едно перо. Ще спечелиш точка, ако успееш да разпознаеш екзотичния притежател на това толкова красиво украшение“. Отговори ми лаконично, само е две изречения: „Европейски фиовец. Колко точки трябва да натрупам, за да получа наградата?“.
Без да губя нито минута време, приготвих следващата пратка, този път е перо от възглавницата, на която бях седнала, и написах: „Двайсет точки и наградата е твоя“. Неговото писмо пристигна четири-пет дни по-късно: „Изпратила си ми перо от възглавница, хитрушо. Обикновена гъска. Каква е наградата?“. „Калъф за завивка, която да напълниш с пера!“ – пошегувах се аз.
Същият този ден обаче му бях приготвила едно рядко перо от мандаринка, изтръгнато без позволение от гърба на бедната препарирана птица, собственост на дядо ми по бащина линия – колекционер на всичко, което е ориенталско. За тази цел се наложи да вдигна една много тежка урна е помощта на сестра ми.
„Откъде взе това? От някоя зоологическа градина? – питаше ме той учудено. – Това е патица мандаринка и само в изключителни случаи се среща в твоите географски ширини.“
Зарадвах се. Явно бе приел предизвикателството ми. Не се ограничи обаче да разгадава моите гатанки. Той също бе измислил конкурс за мен: „В този плик ти пращам страница от една книга. Да видим дали ще откриеш от чие перо е написана“. Оказа се много лесно: „Ивлин Уо, приятелю, „Завръщане в Брайсхед“. Точка за мен. Но ми се струва жалко да осакатяваш едно от най-добрите произведения на световната литература само заради удоволствието да ме предизвикаш, така че ти връщам страницата, за да я залепиш отново там, където е била. Надявам се да не си чак такъв варварин и не си я откъснал от някой екземпляр от Бодлиевата библиотека“. Той ме успокои: „Намерих книгата захвърлена и разпокъсана на една пейка на улица „Търл“, близо до „Скриптум“. Но щом настояваш, ще залепя книгата и ще я прочета, за да проверя дали е толкова хубава, колкото твърдиш. Перото, което си ми изпратила този път, е от черен лебед“.
Въпреки протестите ми Нелсън продължи да ми праща по една страница от някоя книга във всяко от писмата, които ми пращаше.
Може да се каже, че известно време си пишехме буквално всеки ден. Без да чакаме отговор на предишното ни писмо, вече запечатвахме следващото. Аз търсех като луда пера в полето, а той – стари книги. И двамата бяхме истински майстори в изкуството да разгадаваме гатанки. И двамата спечелихме двайсет точки за един месец.
И точно тогава сгафих. „Следващия път, когато те видя, ще ти донеса калъфа за завивка – написах му аз един ден. – Единичен или двоен го искаш?“
Признавам, че въпросът ми беше доста нетактичен. Сигурно го бе засегнал много, защото така и не получих отговор и от този момент връзката ни се прекрати.
Много се разстроих. Съжалих за всяка от думите си.
Може би си е дал сметка, че си играем с огъня – утеших се аз, след като се съвзех от удара.
Не исках да изглеждам жалка, затова и аз престанах да му пращам писма. Запазих неговите в една кутия и я поставих на нощното ми шкафче, за да мога да ги препрочитам, когато ме връхлети тъга. Времето направо летеше. Оставаха само четирийсет дни до сватбата и аз трябваше да измисля нова стратегия, за да спечеля Нелсън.
16.
Един ден съдбата ми се усмихна в лицето на безработен фотограф.
Чакаше ме, седнал на стола в кабинета ми, и когато ме видя, скочи, угаси цигарата, която пушеше, и на един дъх ме уведоми, че този четвъртък „приятелите ми“ Тереза Троти и Нелсън Ноланд щели да се появят на присъждането на Световните музикални награди, които принцеса Каролина Монакска щяла да връчи в княжеството.
Събитието се провеждаше вече пета година и по червения му килим бяха минали музиканти от класата на Майкъл Джаксън, Мадона и Уитни Хюстън, която на тази церемония щяла да се качи на сцената и да изпее песента I will always love you[44] от филма „Бодигард“, добре познат на всички нас, които бяхме влюбени в Кевин Костнър.
Обясних му, че според мен Кевин Костнър има вид на глупак в този филм и че ролята му в него е жалка, но че съм му много благодарна за това, че си е спомнил за мен, когато е получил тази информация.
Накара ме да му обещая, че ако ме изпратят да отразя събитието, ще настоя той да ме придружи, а не някой фотограф от издателството, защото имал проблеми с психичното си здраве и било наложително да напусне Мадрид и да види свят.
Влязох със скоростта на мълния в кабинета на баща ми и налетях на пудела на баба ми, който се впусна в атака, защитавайки яростно стопанката си, и захапа глезена ми. Състоя се кратка схватка между нас двамата, но когато си поех дъх и най-после успях да обясня на баща ми причината за възбудата си – репортажа, който щеше да ми позволи да видя отново Нелсън, – за моя изненада баба ми ме подкрепи с неподправен възторг.
– Монте Карло! – възкликна тя. – Никога не трябва да се пропуска шансът да се посети Монте Карло! – въздъхна и като в някакъв транс, без да престава да гали кучето, си припомни романтичните дни, прекарани с дядо ми на Ривиерата. – Нека момичетата отидат – настоя тя, – сега е моментът. Аз например никога няма да забравя онзи път, когато големият ми брат ме взе със себе си в Сантандер, както ми беше обещал. Какви нощи! Какви танци!
Баща ми обаче си правеше оглушки. Увери ме, че можем да получим чудесен материал, без да пращаме фотограф в Монако, като използваме обичайните услуги на информационните агенции. Добави, че не е нужно да се праща дотам редактор, още по-малко неговата беззащитна дъщеря, сиреч аз.