Ядосах се. Повече от пудела. Кога най-после ще престане с тази негова свръхпротекция, която упражнява върху мен? Не съм ли му доказала достатъчно колко струвам?
Баба ми се намеси в моя защита. Искането ми й се струвало напълно основателно. Смяташе, че един брой с хубава снимка на годениците на корицата, и то само месец преди сватбата, ще бъде печеливш и че ако сме се доверявали само на работата на агенциите, било много вероятно въпросната снимка да пристигне късно или никога. Докато нашият фотограф, който знаел чудесно какво искаме, щял да успее да отрази романтиката в отношенията на двойката, спонтанността на жестовете и погледите им.
Каза това последното, като ми намигна веднага щом баща ми сведе поглед към книжата пред него.
– Казвала ли съм ви, че когато Рение и Грейс Патриша се ожениха, наехме малък самолет, за да доставим снимките навреме?
Застана стратегически зад гърба на баща ми и от време на време го галеше по темето – безпогрешен начин, за да отслаби съпротивата му.
– Дядо ти беше журналист от класа – каза тя, обръщайки се към мен, но всъщност говорейки на баща ми. – Притежаваше инстинкт, нюх. По онова време да наемеш самолет беше все едно да наемеш космически кораб. Фотографът се приземи в Торехон и работихме през цялата нощ. Изпреварихме всички вестници! – Сега тя застана пред баща ми и възкликна: – Тези момичета са достойни внучки на дядо си! В това семейство, ако трябва да се отиде в Монако, се отива!
Така се разпалихме, толкова силен натиск упражнихме едновременно майка и дъщеря върху него, че баща ми накрая капитулира:
– Упорита си – възнегодува той. – Нека сестра ти дойде с теб.
Преди да ми разреши обаче да купя самолетни билети и да резервирам стаи в хотел, той ми нареди да се уверя, че годениците ще присъстват на церемонията и че цялата тази история не е някоя измишльотина на жаден за приключения фотограф.
Предпочетох да използвам обичайния канал, чрез който се информирах за Нелсън, или с други думи, Кара, вместо да телефонирам в Ноланд Тауърс, което би било по-логично.
Липсата на писма през последните дни ме плашеше и се опасявах, че може да се разпростре и върху словесното ни общуване, затова набрах номера на Кара в жилището й в Белгрейвия и изчаках търпеливо прислужницата да я извика.
– Запиши си новия ми телефон – каза ми тя, след като ме поздрави сърдечно, – продадох тази къща и си купихpied-à-terre[45] в Парк Лейн. Най-после се връщам в Италия, скъпа, в родината си.
– При Томасо ли ще живееш?
– Не и преди да се оженим, но той е толкова щедър, че ми подари мансарда в най-аристократичния квартал с изглед към катедралата. Запиши телефона – настоя тя. – Обясних му и той разбра колко е важно човек да pied-à-terre в Лондон.
Поговорихме няколко минути за сватбените приготовления, за перленосивия тоалет, който си избрала от Валентино, и за шапката, която щяла да носи на главата.
Каза ми, че Тереза лично се грижела за всички подробности. Младоженецът, придружен от най-близките си приятели, щял да пристигне във вила Троти през езерото, на борда на класическа, великолепна „Рива“, а годеницата щяла да го чака на балкона – „като Ромео и Жулиета“, уточни тя. Щял да ги венчае архиепископът на Милано, коктейлът щял да бъде на горната тераса, в галерията между двете библиотеки, банкетът – в градината, балът – на терасата, която гледа на запад, и било предвидено в полунощ, в края на празненството, да избухнат стотици фойерверки над езерото.
Почувствах, че се задушавам. Изпитах непоносима мъка само като си представих Нелсън, облечен с фрак, на борда на една „Рива“.
– Ще отидеш ли на връчването на музикалните награди? – прекъснах я аз, преди да ми е заговорила за брачната нощ и сватбеното пътешествие.
Може би смених темата твърде рязко, но не можех да понасям това мъчение нито минута повече.
– В Монте Карло? – По изненадания й тон разбрах, че не очакваше въпроса. – Не познаваш Томасо, той е отшелник – оплака се тя. – Не обича празненствата, нито танците. Общува единствено с трима-четирима близки приятели и със семейството си. Казва, че джет сетът го изтощава, отегчава, досажда.
– Харесвам твоя Томасо – отвърнах аз. – И одобрявам донякъде начина му на мислене.
– Разбира се. – Кара очевидно не вярваше на думите ми. Прокашля се, преди да изрази разочарованието си. – За мен развлеченията приключиха.
Залезът на светския й живот беше истинско нещастие за Кара. Сигурно обичаше много Томасо Троти, за да е готова да се откаже от своя прекрасен свят на дворци и салони. Той беше пристрастен към работата предприемач, който предпочиташе вечеря в тесен кръг пред някоя от онези вечери ала Великият Гетсби, с които беше свикнала Кара, и се наслаждаваше повече на самотата в ломбардската си вила, отколкото на крушите, които организираше от време на време с яхтата си.
– Пълна противоположност на Тристан – въздъхна Кара с носталгия в гласа.
Тя нямало да присъства на наградите, не, но Нелсън и Тереза щели да отидат в Монако и щели да заемат почетно място на председателската маса до принц Албер и принцеса Каролина.
Поговорихме си още известно време. Помолих я да ми продиктува новия си адрес, за да продължа да й изпращам списанието ни, което тя толкова харесваше, и по този повод направихме преглед на последните светски новини. Спряхме се по-конкретно на скандалния роман между Джон-Джон Кенеди и Дарил Хана, красивата сирена, която вълнуваше сърцето на Том Ханкс в „Плясък“.
Кара смяташе, че тази любовна история ще подкопае още повече деликатното здраве на Джаки, и без това вече сериозно застрашено от болестта и неприятностите. Вдовицата на Америка от месеци се бореше срещу рака на лимфите, уединена в апартамента си на Петю Авеню и стопляна от есенната любов на бижутера Морис Темпълсман, с когото изживяваше последните си дни, разхождайки се в Сентръл парк.
За нещастие на Джаки – твърдеше Кара, – момчето не било наследило изключителната прозорливост на баща си в бизнеса и политиката, но за сметка на това притежавало същата харизма, същия чар за жените и същата слабост към русокосите актриси и чувствените певици като Мадона и Сара Джесика Паркър.
– Някои неща никога не се забравят – каза тя по повод, предполагам, на изневерите на президента с Мерлин Монро. – Могат да бъдат простени, разбрани и дори извинени, но не и забравени. Никога.
След като се уверих, че Нелсън и Тереза ще присъстват на церемонията в Монако, се захванах с организирането на пътуването и изпратих съответните молби за акредитация.
Беше топъл и слънчев петък в началото на май. В малкия крайбрежен град вече кипяха приготовленията за голямата награда във Формула 1. Състезанието щеше да се състои няколко дни по-късно и улиците бяха препълнени с хора. Ферари, мазерати и бугати се спускаха с ръмжене по завоите на склона и спираха пред казиното, където гордите им притежатели позволяваха на минувачите да ги снимат пред болидите им.
Градът беше пълен с арабски шейхове, придружени от безбройните им свити. Спортното пристанище беше осеяно със знамена и празнични светлини. Организираха се празненства на палубите на яхтите, на терасите на хотелите, в парковете и градините. Безкрайни веселби, които продължаваха цяла нощ в подземни заведения, от които клиентите излизаха късно сутринта, все още облечени официално и придружени от най-сладострастните жени на земята.
Проституцията и наркотиците бяха популярни като шампанското и черния хайвер и не само се толерираха, но и бяха гледани с добро око, също като хазарта и тъмните сделки.
Хотелът ни беше много луксозен – не успях да намеря нито една свободна стая на приемлива цена по това време на годината – и в него имаше търговски галерии и витрини, на които бяха изложени прекрасни бижута.
Балконът ни гледаше към морето. Към залеза. Към приказните яхти, завързани за кея. Към Яхтения клуб и към Морския клуб, и към скъпите ресторанти на открито, които започваха да се пълнят с клиенти.