За случая баба беше подарила на мен и на сестра ми по една вечерна рокля.
Погрижи се лично внучките й да не бъдат по-долу от останалите гостенки на тази толкова изискана церемония, защото, както ни каза, ние бяхме не само специални пратенички, но и представителки на семейството, така че в продължение на два дни ни развеждаше, буквално хванала ни за ръка, из света на мадридската висша мода, в която тя се чувстваше в свои води.
Трите се движехме със сивия й „Мерцедес Бенц 280“ с червена тапицерия, шофиран от човека, който ме научи да управлявам кола, пренебрегвайки всички правила за движение.
– Нека покарам малко, хайде – молех го аз, едва седемнайсетгодишна, когато стигахме до светофара на булевард „Пинтор Росалес“. – Само на завоите при парка, обещавам ти, после ще се сменим, преди да пресечем автомагистралата.
– Ако полицията ни хване, ще ме тикнат зад решетките. Това ли искаш? – отговаряше той с престорено възмущение.
Аз обаче го уверявах, че ако това се случи, ще го посещавам всеки ден в затвора и ще му нося бонбони с кафе и мляко и книги – беше голям почитател и на двете удоволствия.
Тогава той спираше на площада, до огромния фонтан, и с известна неловкост ми отстъпваше мястото зад волана. „По-бавно!“ – Викаше ужасено, когато някой камион идваше насреща. Когато стигахме до автомагистралата, аз винаги, без изключение, отново го молех: „Да се качим и да слезем отново, става ли?“, той казваше не, а аз му отвръщах, че така няма никога да взема шофьорска книжка, и толкова настоявах, и толкова му се подмазвах, че накрая той отстъпваше.
Не издадохме на никого тази наша тайна. Не беше в изгода нито на мен, нито на него. Благодарение обаче на завоите на „Росалес“ издържах изпита по кормуване още първия път
Заведе ме в „Мостолес“ с мерцедеса на баба ми. Остана в колата, докато аз се явявах на изпита и когато му съобщих, подскачайки от радост, че дните ни на живот на ръба на закона са свършили, той се зарадва дори повече от мен и ми подари ключодържателя си с образа на Богородицата от Пилар, за да отбележи събитието.
Роклята ми беше фантастична. Имаше изящни волани от светлосиня коприна и камелия „Шанел“ отпред на гърдите. Роклята на сестра ми беше черна, е открит гръб и плътно прилепнала талия, е цепка отстрани до средата на бедрото и сатенена панделка на дясното рамо.
Бухнахме си косите и ги оформихме с фиксиращ спрей, начервихме обилно устните си, сложихме си огромни обици и златни верижки и към седем вечерта се бяхме преобразили в две невероятни красавици – или почти, – напълно пасващи на околната среда.
Когато ни видя, фотографът беше като претърпял електрошок, толкова го впечатлихме.
Няма да навлизам в подробности относно плачевното състояние на сърцето ми, докато вървяхме пеша от хотела ни към казиното на Монте Карло. Сестра ми, която от време на време ми проверяваше пулса, се разтревожи сериозно. Не само заради скоростта, с която кръвта преминаваше по вените ми, но и заради пребледнялото ми лице и пресекливото дишане.
– Ще вземеш да получиш удар – предупреди ме тя, докато се изкачвахме по легендарната стълба.
Бяха извикали акредитираните журналисти един час преди началото на церемонията, за да проверят самоличността ни, да ни заведат до местата ни, да ни обяснят подробно как ще протече събитието, да ни връчат папката е материали и една много красива химикалка като подарък. Предупредиха ни, че касетофоните са забранени, както и фотоапаратите, особено онези, които имат вградена светкавица. Помолиха ни да пазим мълчание по време на връчването на наградите. Успокоиха ни, че ще имаме време да интервюираме победителите след церемонията на официалния коктейл, който щял да се състои в Имперския салон.
Фотографите имаха предимство – отредиха им място отстрани на сцената, но малко от тях бяха допуснати до коктейла. Сред щастливците беше и нахаканият фотограф на списанието ни, способен да преметне всеки организатор на събития в света е дар словото и нахалната си физиономия.
Беше застанал на стратегическо място, на един от най-горните редове на секцията, отредена за медиите, откъдето ми направи знака на победата е двата пръста във формата на латинско V. Тогава разбрах, че ще имаме тази снимка, за която говореше баба ми – годениците, поглъщащи се е очи, докато танцуват, нежно притиснати един към друг. Признавам, че стомахът ми се сви при тази мисъл.
Осветената фасада на казиното на Монте Карло блестеше, като че ли беше от злато. Фонтанът, който се намираше пред ротондата във форма на огромна рулетка от цветя и водоскоци, също изхвърляше златисти струи. По тротоарите, на терасата на хотел „Париж“ и на входа на хотел „Ермитаж“ се трупаха туристи, без да знаят със сигурност на какво се дължи тазвечерната суматоха – дали на бал, на сватба, на присъствието на някоя холивудска звезда или на легендарна рок група.
Вътрешността беше луксозна и многоцветна с високите си барокови тавани, огромните стенописи и гигантските полилеи от чешки кристал.
Със сестра ми се настанихме на креслата си от червено кадифе и изкоментирахме, че ако се съди по погледите и комплиментите, подхвърляни от туристите, които ни правеха път на тротоара, бяхме постигнали целта си и се бяхме слели успешно с околната среда. Приличахме на две милионерки, привикнали към подобни събития, дори леко отегчени от тях, а не на две натрапници – каквито щяхме да бъдем цял живот, дори да ни канеха на безброй приеми, – чиито сърца щяха да се пръснат от вълнение.
Моето бедно сърце биеше ускорено в очакване на предстоящата среща с Нелсън Ноланд. Каква изненада! – мислех да му кажа. –Не предполагах, че ще се срещнем тук тази вечер! А той, когато ме видеше, превърната в Пепеляшка от плът и кръв, щеше да се влюби до полуда в мен и най-после щеше да се разкае за нелепата си идея да се ожени за Тереза Троти.
Каква самонадеяна илюзия. Внезапно фотографите се раздвижиха и защракаха с фотоапаратите си, а присъстващите едновременно обърнаха глави към дъното на салона, където се появиха истинските звезди на вечерта.
Принцеса Каролина носеше ефирен тоалет, който я обгръщаше като сияние, а до нея съзрях Тереза Троти ди Висконти, облечена с много секси рокля с гол гръб, с възхитително очертан задник, блестейки цялата като факла със стотиците искрящи кристали или скъпоценни камъни по нея, с русата си коса, падаща като водопад върху раменете й, с очите си на котка, с червените си устни, с начина, по който се движеше, сякаш плуваше, като господарка на пространството и времето...
Отпуснах се тежко на стола си. Зарових лице в ръцете си.
Пропуснах зашеметяващата поява на Принс, облечен в жълто, с разголената му космата гръд, със златната верижка.
Пропуснах и появата на Уитни Хюстън, извънредно елегантна с прилепналата към тялото й рокля в бяло и черно, на Патрик Суейзи, незабравимия герой от „Мръсни танци“, изпълнението на пиано на Рей Чарлс, както и трогателното връчване на награда на Жорди, изпълнителя на Dur, dur d’être unbébé[46], лично от Клаудия Шифър, която коленичи на сцената, за да бъде на неговата височина, разкривайки интимните си прелести на публиката.
– Кой ще напише материала? – скара ми се сестра ми, като заби лакът в ребрата ми.
– Аз...
– Тогава внимавай!
Аз обаче бях толкова хипнотизирана от блестящата рокля и косата на Тереза Троти, че не можех да мисля за друго, освен за неравната борба, която водех. На два метра зад италианката видях Нелсън Ноланд, който разговаряше с принц Албер. Беше зашеметяващ с черния си смокинг, шит по поръчка в „Джийвс & Хокс“, с вчесаната назад коса, с орловите си очи и походката си на ягуар.
Главата ми щеше да се пръсне. Ненавиждах роклята си, косата си, лицето си, ръста си. Чувствах се толкова нищожна, че направо изчезнах, потънах в креслото от червено кадифе и не разбрах как, нито кога церемонията свърши и ни отведоха, като стадо натруфени овце, в Имперския салон, където се сервираше коктейлът. Един много симпатичен сервитьор ми подаде чаша шампанско, изчака да го изпия на един дъх и ми връчи втора чаша, без да каже нито дума.