След полета с миризма на къри на Бритиш Еъруейс наехме модерна кола с автоматични скорости, изминахме доста километри по автомагистралата и следвайки указанията на пътеводителя „Мишлен“, поехме по тесен и пълен със забои път, който ни отведе до едно от онези, затънтени в британската провинция, села. Състоеше се от трийсетина еднакви къщи и една търговска улица, на която имаше пъб, банков клон, фризьорски салон и поща. Там купихме пощенска картичка, която изпратихме вкъщи със следния текст: „Скъпи татко, пристигнахме благополучно. Целувки“. Знаехме, че ще стигне в Мадрид много след нас, но ни се стори чудесен жест, тъй като беше възпоменателна картичка за десетата годишнина от сватбата на уелските принц и принцеса, отпразнувана предишното лято, и Даяна изглеждаше много красива.
Попитахме за Ноланд Тауърс собственичката на магазина, приятна осемдесетгодишна жена, и тя ни показа пътя, като начерта с маркер една разкривена линия в пътеводителя ни „Мишлен“.
– Отивате на погребението на херцог Ноланд – досети се тя. – Жалко. Наистина жалко. Прекрасно семейство. Забележителен мъж. Красива къща. Плодородна земя. Превъзходни мармалади. От горчив портокал. От ягоди. От лимони. От сливи. От боровинки...
Когато излязохме от магазина й, тя все още изброяваше видовете мармалад, докато кимаше с глава.
След безкрайно много завои най-после стигнахме целта си. Разбрахме, че това е имението, по вилата с боядисани в бяло стени, покрити с бръшлян, която изникна насреща ни. И разбира се, по табелата, на която пишеше „Ноланд Тауърс“.
– Това сигурно е вилата – отбелязах аз.
– С удоволствие бих живяла във вила – отвърна сестра ми със замечтан вид. – Ще боядисам стените в пастелнозелено, а мебелите в бяло. Ще тапицирам диваните с плат на цветя, в тон със завесите, а спалното бельо ще бъде въздушно, леко... Как се нарича онова, което шведите използват за спане?
– Пухени завивки?
– Не, не пухени завивки. Калъфи с пух.
– Не е ли същото?
По времето преди масовото навлизане на големите магазини за скандинавска декорация имаше известно объркване около спалното бельо: всичко, което излизаше извън рамките на долен чаршаф, горен чаршаф, одеяло и покривка за легло, беше част от един паралелен свят
– Имам предвид това, което е като пухен анорак, но за легло.
– Спален чувал?
Докато се опитвахме да разрешим екзистенциалните си съмнения, прекосявахме гъста гора от дъбове и букове, чиито листа вече се обагряха в жълто и червено от първите дъждове на настъпващата есен. Денят – дванайсети септември – беше влажен и мрачен. Идеален пейзаж за изискано погребение.
След последния завой на пътя сред мъглата изникна внушителният силует на къщата и зашеметени от нейната величественост, двете със сестра ми не продумахме нито дума, докато не спряхме колата на площадчето пред вратата от ковано желязо, където вече се бяха наредили много други коли със съответните шофьори с вратовръзки.
Сградата – шедьовър на късния барок – беше голяма колкото замъка „Ла Гранха“ и имаше две фантастични кули – именно на тях дължеше името си. От двете страни на главния вход имаше по две колони, високи около десет метра. Градините бяха безкрайни, лабиринтите – ослепително зелени, фонтаните – огромни, ливадите – необятни.
– Но нали са разорени? – учуди се сестра ми, която бях запознала по време на полета с деликатното финансово състояние, в което се предполагаше, че се намира семейство Ноланд.
– Така ми бяха казали.
Тогава осъзнахме, че що се отнася до парите или по-скоро до липсата им, те също като времето са относителна величина, финансовото неблагополучие на семейство Ноланд не можеше да се сравнява с което и да е друго. Придобиваше истинското си измерение само в конкретен контекст и именно с него ни предстоеше да се запознаем.
Застанахме вдясно от вратата и се сляхме с облечените в черно присъстващи. До нас, мълчаливи и тържествени, строени в протоколен ред, се намираха някои от аристократите, чиито лица често се появяваха на страниците на списанието ни издокарани с широкополи шапки и цилиндри или с прекрасни диадеми е диаманти и перли. Сега бяха позагубили присъщия си блясък – траурът и скръбното изражение състаряват много – и беше трудно да ги разпознаем. Въпреки това със сестра ми прехвърлихме имената им наум: сред тях бяха херцозите Глостър, принцовете Майкъл Кент, виконтите Линли, сестрите Митфорд, които образуваха внушителна редица.
Помощният персонал на двореца се нареди от двете страни на пътя; бяха поне четирийсет души в униформа, по двайсет от всяка страна. Внезапно в настаналата тишина прозвуча плющене на камшик.
Тогава се появи катафалка, теглена от два коня, нагиздени с черни пера от марибу. Караше я кочияш с цилиндър, а от двете му страни стояха две момчета, също облечени парадно. Стените на колата бяха от прозрачно стъкло и във вътрешността му, потънал в цветя, се виждаше ковчегът, покрит с плат, на който беше избродиран гербът на фамилията.
Начело на кортежа вървеше Кара, дребна и крехка, с черна шапка и с воал от черна дантела, хванала подръка висок и атлетичен младеж. Изглеждаха много самотни. Много осиротели. Беззащитни и изгубени сред хората.
– Това е Кара. – Посочих я на сестра ми с жест на главата, когато приятелката ми мина пред нас, без да ни види.
– А момчето?
– Предполагам, че е синът на мъжа й.
Коментарът не беше наложителен. Сестрите се разбират без думи. Моята обаче е от онези, които предпочитат да изразяват на глас всичко, което минава през ума им, било то нужно, или не.
– Готино парче – прошепна тя.
Редиците се разтуриха и херцози и принцове, прислужници, селяни, мъже и жени, дошли от четирите краища на британските острови, се смесиха и тръгнаха след зловещата катафалка.
Погребението беше тъжно и мълчаливо. Зейналият срещу черквата гроб, граченето на един гарван, гъстата мъгла, вялата молитва, зловещият звук на кожените ремъци и глухият звук, с който ковчегът се удари в дъното, старите надгробни плочи и зеленият мъх, кашлица, въздишка, подрънкването на звънчетата и пръхтенето на неспокойните коне, звънът на камбаните, прошепнатите съболезнования и стъпките върху чакъла, скръбното шествие на близките приятели, утешаващи вдовицата, преди да се сбогуват с нея с обещанието скоро да я навестят да пият чай.
Дойде нашият ред да се приближим.
– Здравей, Кара – прошепнах аз. – Моите съболезнования.
Прегърнах я. Дадох си сметка колко е отслабнала. Усетих крехките кости, бледата и студена кожа, влажните й бузи. Тя се изненада, като ме видя. Не ме беше очаквала. Стисна силно ръцете ми, давайки ми да разбера, че присъствието ми й вдъхва сили, успокоява я.
– Това е сестра ми – казах.
На връщане шофираше тя. Аз бях много разстроена, за да карам.
– Може ли да знам защо се поклони на Кара?
Сестра ми най-неочаквано се бе хвърлила към вдовицата, опирайки коляно в земята, все едно че се намираше пред английската кралица. Единствено тя от всички присъстващи бе направила този жест на уважение и аз усетих известен присмех в погледите, които си размениха някои от най-видните аристократи. Изражението, изписано на лицето на привлекателния сирак, ме накара да пламна от срам. За втори път ни гледаше така. По време на погребението, точно в момента, в който хвърлиха първата лопата пръст върху ковчега, от мен се изтръгна жално хлипане. Дискретно, тихо, но неуместно. Младият Ноланд ме бе пронизал с огромните си зорки очи. Като граблива птица в полет той беше съзрял присъствието на два елемента, които не пасваха на общата картина. Кои бяха тези хлапачки, явно чужденки, които никога не беше виждал, но които изглеждаха толкова опечалени от смъртта на баща му?
Нелсън Ноланд не обичаше изненадите. С изумителна педантичност беше планирал до най-малката подробност погребението на баща си. Знаеше например, че по това време на годината слънчевата светлина пада полегато над замъка точно в пет следобед; че конете трябва да бъдат нахранени поне четири часа преди началото на погребалната церемония, за да се избегнат нежелани изхождания, и че на страничната площадка има достатъчно място за паркирането на стотина коли.