Огледах се наоколо. Салонът се беше напълнил с хора, които се наслаждаваха на деликатесите, приготвени от някой готвач, награден с три звезди „Мишлен“.
Поради липса на друга радост, реших да опитам менюто. Изядох едно канапе с карамелизиран гъши пастет и трюфели, което имаше божествен вкус, после – парче суфле с пармезан, последвано от желирано консоме с черен хайвер и яйце от пъдпъдък.
Докато опитвах от деликатесите, един от друг по-вкусни, видях, че сестра ми е завързала приятелство с едно момче с приятна външност, къдрава коса и галантна усмивка. Очевидно разговаряха за вино, достатъчно беше да видя как го дегустират в огромни чаши на малки глътки, задържайки го с наслада в устата, преди да го преглътнат. И как го съзерцават срещу светлината, как го разклащат, как му се любуват.
Едно от двете неща, за които най-много завиждах на сестра ми, беше тази нейна любов към хубавото вино. Второто нещо беше страстта й към операта, която я издигаше на недостижимо за мен ниво и я свързваше духовно с майка ми и баба ми по майчина линия по един съкровен и свръхестествен начин.
Изглежда, къдрокосото момче също имаше достъп до този неин свят на възвишени наслади.
Докато ги наблюдавах скришом и си мислех, че са хубава двойка, разсеяно пъхнах в устата си една вкусна хрупкава поничка, която едва се побра в устната ми кухина, и лакомо я задъвках.
– Здравей, приятелко!
Гласът на Нелсън беше като полъх на вятър, който помилва тила ми. Обърнах се с пълна уста и се оказах толкова близо до него, че усетих как кръвта се сгъстява на лицето ми и ставам по-алена и от червените кадифени завеси в салона.
– Внимавай да не се задавиш – пошегува се той. – Ще изчакам търпеливо да погълнеш това, което току-що си натъпкала в устата си. Не разбирам как може да си толкова слаба, след като ядеш толкова много. – Успях да се преборя с поничката и да се съвзема от изненадата, когато чух следващия му въпрос, който ме накара да онемея от изумление: – Защо престана да ми пишеш?
– Не съм престанала да ти пиша – възразих аз. – Ти не отговори на последното ми писмо. Помислих, че играта ти е омръзнала.
Нелсън сбърчи чело. Доближи се е още няколко сантиметра до лицето ми.
– А аз чаках ли, чаках – каза. – Но така и не получих отговор.
В епохата преди електронната поща лесно можеха да се случат такива бедствия при огромния обем работа, която имаха пощите. Достатъчна беше малка грешка в някой разпределителен пункт, за да се провали сделка, да се развали приятелство или да се прекъсне любовна история като нашата. Понякога две-три седмици след като бъдеше изпратено, писмото се връщаше на подателя е думата „неизвестен“, написана с червени букви на плика. Но дотогава новината вече беше остаряла, болният се беше простил е този свят, търсещият прошка беше изгубил всякаква надежда за сдобряване или приятелят си беше останал вкъщи, питайки се защо не е бил поканен на това или онова празненство.
Беше очевидно, че в нашия случай лошият късмет беше прекъснал епистоларната ни връзка. Дали пък някоя скрита сила не бе унищожила последното ми писмо, в което питах Нелсън дали предпочита завивка за ерген или за женен мъж?
– Аз също чаках – признах плахо. – Беше ми много забавно да получавам страниците, които късаше от горките книги. Аз поне събирах перата от земята. Не се налагаше да измъчвам патици.
– Книгите нямат чувства – отвърна той и извади кърпичката, която носеше сгъната в джоба си. – Нещо ти е залепнало на брадичката – каза той и е безкрайна нежност избърса лицето ми.
– Напротив, имат – възразих. – Те са изпълнени с чувства, преливат от чувства. Нима не четеше страниците, преди да ги сложиш в плика?
Нелсън се усмихваше, без да откъсва поглед от мен.
– Липсваше ми – призна той смутено, свеждайки очи към земята.
Не знам дали причината беше в шампанското, или в пармезана, но внезапно салонът, осемте му полилея от чешки кристал, колосалните фрески и позлатените гипсови украшения започнаха да кръжат около мен. За малко да припадна от щастие. Нелсън Ноланд току-що бе казал, че съм му липсвала.
Поех си дъх. Щях да му кажа, че той също ми е липсвал много. Че за мен разликата между щастието или нещастието се състоеше в наличието или отсъствието на писмата му. Че без тях умирах от задушаване, от глад и от студ. И че след като причината за мълчанието ми вече е изяснена, го моля да възстанови отново единственото възможно средство за връзка помежду ни.
Щях да му кажа всичко това, но от устата ми излезе неразбираемо мънкане.
И слава богу, защото в същия момент прозвуча гласът на Тереза Троти с характерния й дразнещ и превзет тон.
– Нели, искам да отидем в шатото[47].
Със сигурност ме беше видяла – намирах се на двайсетина сантиметра от роклята й на сирена, – но през последните месеци явно беше придобила невероятно умение да игнорира всичко, което не е на нейната висота. Презрението й се беше превърнало в изкуство.
– Помниш ли...?
Огледа ме от горе до долу.
– Хубава рокля – отсече тя след огледа. – Къде, по дяволите, е Бруно?
Нелсън ме помоли с поглед да я извиня. Сви леко рамене, без да откъсва очи от мен, като внимаваше годеницата му да не забележи нищо.
– Ето го! – възкликна Троти. И с ръката, на която носеше годежния пръстен, посочи къдрокосото момче, което разговаряше със сестра ми. – Бруно! – извика тя. – Тръгваме си!
Момчето потръпна, като чу гласа на тиранката. Обърна се към нас и кимна с глава. После двамата със сестра ми се приближиха до нас.
Името му беше Бруно Контадино, също като на виното, което бяхме пили тази вечер и което се произвеждаше в шатото на семейството му в Прованс. От три години се беше отдал тялом и духом на бизнеса, основан от дядо му. Финансовото право, в което баща му беше безспорен авторитет, му се струваше суха и потискаща материя. Предпочиташе да живее сред лозята, под дъжда, в студ и пек.
– Бруно е син на финансовия съветник на баща ми – поясни Тереза. И ми се стори, че съобщи това сведение с презрение, сякаш по някакъв начин смяташе, че синът също е на служба при него.
Томасо Троти често отсядал в шато Контадино заедно със семейството си, когато се налагало да дойде в княжеството по някой делови въпрос, обикновено свързан с банковите му дела. „С Тереза се познаваме още от деца – обясни Бруно. – Може да се каже, че израснахме заедно.“
– Отседнали сме за няколко дни при тях и има доста път до замъка – извини се Нелсън.
– Да тръгваме – настоя Тереза.
– Тогава до утре! – сбогува се сестра ми.
Пронизах я с поглед. Какво говореше? Рано сутринта на следващия ден трябваше да вземем обратния полет за дома. Работата ни в Монте Карло бе приключила.
– Бруно ни покани – уведоми ме тя преспокойно, а аз забелязах как лицето на Тереза Троти се сгърчи от гняв.
– Ще ви чакам. И да не се изгубите по пътя – каза Бруно и тръгна след Тереза, която, запретнала роклята си, за да не я настъпи, вървеше с широки крачки към изхода.
Нелсън, изненадан като мен, ме погледна мълчаливо и се усмихна, преди да изчезне от погледа ми.
Със сестра ми останахме сами в салона. Сред стотици хора и сред шума наоколо, но в крайна сметка сами. Две окаменели фигури, дишащи учестено, неподвижни и изгубени в един и същи лабиринт
– Влюбена съм! – възкликна тя внезапно.
Не беше необходимо да го огласява надлъж и нашир. Който я видеше в това възторжено състояние, щеше да се досети дори без да я познава. Аз обаче, която бях израснала с нея и я бях виждала да въздиша от любов по Кристофър Ламбер през последните седем години, бях понасяла фанатичната й мания и бях проклинала деня, в който родителите ни ни заведоха да видим „Шотландски боец“ и да ядем пица на улица „Оренсе“; аз, която я познавах по-добре и от собствената си сянка, в момента, в който видях отнесената й физиономия, разбрах, че е паднала – както пада войник на бойното поле – смъртно ранена от любов към Бруно Контадино.