Започна да бърбори задъхано за светлите му очи, за къдравата му коса, за италианския акцент, с който говорел испански, за прекрасната му усмивка и искреността, с която разкрил душата си и й позволил да надникне в нея. В петте минути, които продължил разговорът им, тя открила един очарователен, интересен и решителен мъж с искрени чувства, лишен от задни мисли и злоба, влюбен в живота, спонтанен и естествено, елегантен, обичащ хората, добър приятел, добър син, умен, предприемчив, смел, грижовен, честен и лоялен.
– Но за какво си говорихте? – попитах я аз, изненадана, че го е опознала толкова добре за толкова кратко време.
– За вино – отвърна ми тя, сякаш това обясняваше всичко.
В този момент фотографът ни, когото бяхме изгубили от поглед в началото на церемонията, прекъсна разговора ни.
– Направих невероятна снимка – каза той, като си бършеше челото е хартиена салфетка. – Най-неочаквана сцена. Ще я видите, когато промия лентата.
– Целувка? – попитах аз, като кръстосах пръсти зад гърба си, надявайки се да ми каже „не“, че не е имало такова нещо и че Нелсън и Тереза са студени като лед, безразлични, дистанцирани.
– Нещо по-добро от целувка – отвърна ми той.
Опитах се всячески да изтръгна от него тайната на тази снимка, която вероятно щеше да се появи на корицата на следващия брой на списанието ни и щеше да илюстрира материала, който щях да напиша същата нощ на портативната ми машина „Оливети“. Същата, която тракаше ужасно, когато натисках клавишите, а в края на всеки ред издаваше дразнещ звук като от камбанка. Сестра ми щеше да се опита да заспи, запушвайки ушите си с възглавницата, а аз щях да й напомня, че идеята да останем още един ден в Монте Карло е била нейна, а не моя, и че фотографът трябва да отнесе материала ми със сутрешния полет, ако искаме да стигне навреме преди приключването на броя.
Той категорично отказа да ми разкрие съдържанието на снимката. Каза, че е лошо предзнаменование да се говори за една снимка, преди да бъде промита. Че ще я видим, когато му дойде времето. И че много ще ни хареса.
След като се разделихме на входа на казиното, се върнах в салона, за да взема сестра ми. Беше останала вътре, опряна на една мраморна колона, въздишайки от любов по Бруно. Поведох я, сякаш беше сомнамбул, към гардероба, където бяхме оставили шаловете си от пашмина[48], а после към легендарната стълба, която свършва на площада с ротондата във форма на рулетка.
Пристигнахме в хотела ни след полунощ. Тя се тръшна на леглото, а аз извадих пишещата машина и започнах да тракам по клавишите, седнала пред писалището в стил Луи XVI, откъдето човек можеше да види аристократичната градина. Бих се заклела – макар че е възможно и да съм го сънувала, – че в един апартамент отсреща се запали светлина и разпознах характерния силует на Мик Джагър, прегръщащ едра и сладострастна жена с буйна, непокорна коса.
Явно е имало нещо вярно в това мое изненадващо видение, защото часове по-късно видях блондинката в салона на закуска – тя още не се беше възстановила от изтощителната нощ. Поглъщаше жадно кифли и кроасани, сякаш не беше яла от векове, и въпреки че се бе опитала да укроти лъвската си грива с фиби и шноли, косата й приличаше на бухнал захарен памук.
Сестра ми развиваше трескава дейност. Още нямаше девет часа сутринта, а вече се бе свързала с фирма за коли под наем и бе сменила билетите ни с други, за последния полет в девет вечерта. Бе съставила подробна карта, която щеше да ни заведе в шато Контадино, което не беше много близо, на сто и двайсет километра от Монте Карло по шосето край брега. Щяхме да минем през Ница, Антиб, Кан и във Фрежюс да се отклоним на север, преди Сен Тропе, към едно очарователно селце – от онези с пазарен площад и тесни улички, откъдето тръгваше път през гората и стигаше до лозовите масиви.
От най-високата точка по пътя видяхме реката с тъмнокафяви води да се извива и да се разлива над зелените ниви с вече поникнало жито и люцерна. Видяхме пасящия добитък, местните жители, които се наслаждаваха на пролетното слънце, и чухме в далечината звъна на камбаните на черква, където сигурно миришеше на розмарин и лавандула.
Шофирах аз, защото от двете се владеех по-добре, и въпреки това усещах буца в стомаха си и гризях кожичките на ноктите си. Сестра ми беше като изпаднала в Кататония, със същото отнесено изражение като предната вечер. Твърдеше, че някой ден ще се омъжи за Бруно Контадино. Че е вярно това, което бабите ни твърдяха и което ни изглеждаше невъзможно: „В деня, когато срещнеш мъжа на живота си, ще разбереш, че това е той. Ще го разбереш по един свръхестествен и необясним начин. Защото душите се зоват, разпознават се, копнеят една за друга и когато най-после се срещнат, нищо и никой на този свят не може да ги раздели“.
Страхувах се от момента, в който щях отново да видя Нелсън, и в същото време копнеех за него. Питах се дали наистина беше добра идея да нахлуваме по този начин в любовното гнездо, което Бруно Контадино беше предоставил на двойката.
Вече беше ясно, че Тереза Троти ме ненавижда със същата сила, с която аз обожавах Нелсън. Вероятно не за пръв път се сблъскваше с някоя нещастница като мен, готова да й отнеме годеника при най-малкото невнимание от нейна страна, но симпатията, която той изпитваше към моята скромна, незначителна и нисичка особа, явно я объркваше и поради това й се струваше опасна. Няма нищо по-ужасяващо от това, което не можем да си обясним.
– Завий надясно – каза сестра ми, сочейки картата. – Вече пристигаме.
– Блузата ти е закопчана накриво и имаш слънчеви очила на лицето и други на главата – предупредих я аз.
До главната сграда се стигаше по алея, от двете страни на която имаше камелии. Къщата беше старинна, от златист камък, а по фасадата пълзяха рози. Рамките на прозорците бяха боядисани в лавандулово синьо, а от двете страни се издигаше по една кръгла кула. Покритият вход, над който се виеше гъста лоза, посрещаше посетителите.
Беше единайсет сутринта. Сестра ми весело натисна клаксона на колата, оповестявайки пристигането ни.
– Но какво правиш! Може още да спят!
Един от прозорците на горния етаж се затвори шумно. Някакво куче излая от другата страна на градината.
Бруно Контадино се показа на един от балконите и ни поздрави с добре дошли. Беше бос, закопчаваше си дънките и носеше разкопчана бяла риза. Сестра ми заби ноктите си в ръката ми.
– Веднага слизам – извини се той. – Чакайте ме там. Не мърдайте. – И преди да изчезне от погледа ни, добави, като ни намигна с око: – Много сте хубави тази сутрин.
Беше красавец. Така и казах на сестра ми. Контадино беше наистина привлекателен мъж. Поздрави ни с италиански целувки, които ухаеха на одеколон и душгел, и ни въведе в дома си, който беше уютен и гостоприемен. Разказа ни, че когато майка му се омъжила, лично се заела да го обзаведе и така открила истинското си призвание. С годините се превърнала в един от най-търсените интериорни дизайнери в Рим.
На една маса до вратата имаше снимка на семейството в рамка. На нея се виждаше елегантен мъж, седнал на диван и обграден от семейството си – дребничка жена и седем красиви, силни и здрави момчета като Бруно.
– Аз съм четвъртият – обясни ни той и ни посочи всеки от шестимата си братя: Андреа, Енрико, Алдо, Салваторе, Гуидо и Паоло.
Най-големият, Андреа, се оказа известен състезателен пилот, прочут с ексцентричностите си не само в спортните среди, но и извън тях. Често се появяваше на страниците на списанието ни, обграден от красиви жени, и се говореше, че е прелъстил много от тях.
Енрико и Алдо бяха част от свитата му. Пътуваха с него по целия свят и се възползваха от успеха на брат си, за да въртят бизнес. В момента, както ни обясни Бруно, тримата му по-големи братя се намираха в Испания, готвейки се за участие в състезанието за голямата награда по мотоциклетизъм, което щеше да се състои два дни по-късно, на 8 май, на високоскоростната писта в Херес де ла Фронтера. Фаворит в категорията 125 се бил японецът Казуто Саката, с прототип на „Априлия“, който направо летял, а това значително намалявало шансовете за победа на Андреа Контадино, но не и възможността да се запознае „с красиви испанки като вас“, добави Бруно.