Тримата братя бяха ергени, образуваха сплотен и здрав екип, бяха млади, красиви, забавни и богати. Също като Бруно, и тримата имаха непокорни къдрици и светли очи.
Салваторе работеше с баща си в най-реномираната фирма за финансови консултации в Италия. Беше женен за преуспяла брачна адвокатка и двамата чакаха бебе през есента. Гуидо учеше биоетика в Католическия университет в Рим. А Паоло беше ученик в „Бо Солей“, много елитно училище в Швейцария.
Бруно с гордост ни разказа всичко това на масата с обилна средиземноморска закуска – прясно опечен хляб, поръсен със зехтин, домати, моцарела от биволско мляко и шунка от Парма, кафе и плодови сокове. Ароматът, разнасяш се от фурната на дърва, би събудил и най-поспаливия човекоядец от някоя вълшебна приказка. Мислехме, че Нелсън и Тереза ще побързат да се присъединят към угощението, но за наша изненада никой от двамата не се появи. След закуската Бруно ни предложи да се разходим из имението.
Прекосихме градината с цветни лехи и каменни фонтани, с дървено мостче и неизбежното езерце с водни лилии. После минахме през гората, в която, както ни увери Бруно, имало глигани и сърни, но не зърнахме нито едно от тези плашливи животни. В края на имението имаше панорамна тераса, откъдето се разкриваше гледка към нивите и лъкатушещата между огромните тополи река.
– Всъщност живея тук от една година – обясни ни Бруно. – Завърших Университета за аграрни науки в Милано и дойдох да приложа на практика знанията, които смятах за достатъчни, за да управлявам този малък бизнес. Грешах. Не знаех откъде да започна. Добре че енологът, изключително търпелив човек, ме учи на всичко, което трябва да зная за производството на вино. А управителят ме запозна с финансовото състояние на предприятието, което не е кой знае колко процъфтяващо, но не е и отчайващо.
Сестра ми, която буквално пиеше думите му, все едно че бяха божествен нектар, изпусна многозначителна въздишка. Явно не възнамеряваше да прикрива чувствата, които Бруно Контадино събуждаше в младото й сърце. А той явно не се притесняваше от обожанието, на което беше обект
– Не се ли чувстваш самотен, далече от семейството и приятелите си, без да имаш до себе си човек, с когото да споделиш тревогите и радостите си? – подхвърли тя. – Не ти ли липсва компанията на някоя жена, която да ти помага, да се грижи за теб, да те обича?
Майко мила! Поставяше се в неловко положение пред мъж, с когото се бе запознала едва предната вечер. Оставаше да кандидатства като доброволка за поста на всеотдайна съпруга.
– Малко момичета биха се съгласили да живеят насред полето – отвърна Бруно. – Тук животът е суров. Зимата изглежда прекалено дълга, а следобедите – безкрайни.
– Аз обожавам селото – настоя тя. – Бих живяла до края на дните си в някоя гора и те уверявам, че цивилизацията няма да ми липсва. Предпочитам дъждовен следобед до запалената камина, отколкото купон в който и да е град в света.
– Все пак не стоя постоянно тук – поясни Бруно. – Гледам да пътувам често. Не искам да се превърна в отшелник. Имам апартамент в Рим, където ходя от време на време. Така поддържам връзка с приятелите и родителите си.
Сестра ми отново въздъхна. Той обгърна с ръка талията й и тримата продължихме да вървим по пътеката сред храсталаците.
Започнах да усещам, че съм излишна. Забавих крачка и изостанах зад тях, за да се чувстват по-спокойни. Мисля, че никой от тях не ми обърна внимание, толкова бяха съсредоточени в разговора, който водеха полугласно.
Когато най-после съзрях къщата в далечината, прокашлях се и им казах, че ще избързам пред тях, но да не се притесняват, защото ще ги чакам търпеливо под сянката на лозницата. Одобриха с радост идеята ми.
Тръгнах пред тях с широки крачки, докато ги изгубих от поглед. Потънала в размисъл, прекосих градината и фонтаните, цветните лехи и пътя между камелиите и стигнах до заключението, че сестра ми е много по-умела от мен в сърдечните дела.
В някои случаи се налага човек да действа бързо. И този беше такъв. Ако изпуснеше възможността, която съдбата й поднасяше, беше много вероятно да не срещне повторно Бруно Контадино. Какво значение имаха задръжките и благоприличието? Защо да не поеме този риск? В крайна сметка най-лошото, което можеше да се случи, е момчето да я отблъсне. Но имах чувството, че той също харесва сестра ми. Защо тогава да се прави на интересна?
„Погледни себе си – казах си аз. – От месеци се помайваш и нищо не правиш. Играеш си на куче и котка с Нелсън Ноланд. Криеш истинските си чувства, а денят на сватбата му наближава. Ами ако той също не е безразличен към теб? Нима не усещаш понякога, че те харесва?
Мислех си всичко това, докато вървях между камелиите, а когато вдигнах глава, го видях да ме чака, поставил ръце на кръста, в края на пътя.
– Добро утро – поздрави ме той. – Питах се къде сте отишли тримата. Тереза се извинява, но е повалена на легло с ужасно главоболие и няма да слезе за обяд.
„Повалена“? Нелсън и средновековният му английски, помислих си развеселена аз.
– Много съжалявам – излъгах. – А после добавих шеговито: – Сестра ми похити Бруно. Иска непосилен откуп. Едва ли ще можем да го платим.
– Значи оставаме само двамата с теб. Искаш ли да пояздим?
Разсмях се от сърце, макар че днес не съм сигурна дали Нелсън го каза на шега. В началото се поучуди, но после навярно си спомни срамния епизод в Ноланд Тауърс и промени плана. Каза ми да не мърдам от мястото си, изчезна в къщата и след малко се върна с плетена кошница в ръка.
– Нося ти аперитива!
На няколко метра от къщата имаше липа, която предлагаше фантастична сянка. Седнахме, опрени на ствола, и Нелсън ми приготви филия със зехтин и тънки резени черен трюфел. Изглеждаше превъзходен деликатес, сравним единствено по цена и изтънченост с иранския черен хайвер или с гъшия пастет.
За жалост, липсваше морска сол, която беше съществена съставка, и поради тази причина това ново кулинарно изобретение ни се стори малко безвкусно. Вместо него се заехме да изпием червеното вино направо от бутилката. И накрая езиците ни се развързаха.
Признах му, че Тереза Троти ми се струва доста непоносима. Пълна противоположност на неговата невероятна галантност на джентълмен. Какво харесваше в нея?
Нелсън отпи дълга глътка. Избърса устата си с ръкава на синята си риза, опря глава на дървото и ми каза:
– Съюзът ни е много изгоден и за двамата.
Аз се ядосах. Дори мисля, че му покрещях малко. А той понесе търпеливо укорите ми.
– Не се заблуждавай, аз обичам Тереза – увери ме той. – Много я уважавам. Възхищавам се на интелигентността й, на силата и на честността й. Освен това ме привлича физически. Мисля, че сме хубава двойка. Не вярваш ли?
Мълчах в продължение на цяла минута. Искаше ми се да му кажа, че не вярвам и че съюзът им ми се струва ужасен. Че нямат бъдеще заедно.
– Не си падам по авантюрите – продължи Нелсън, без да дочака отговора ми. – Обичам спокойствието. В това отношение съм пълна противоположност на баща ми. И обичам да се заобикалям с решителни хора, които внушават сигурност. Тереза е такава. Изключителна жена.
Не знам какъв механизъм се задейства в главата ми или пък нареждането дойде от друга част на тялото ми, но като го чух да говори така за непоносимата Троти, заля ме някаква странна топлина, като от сдържана ярост, която избухна с все сила със следната жестока забележка:
– И не те интересува, че не е влюбена в теб?
Нелсън се размърда.
– Защо казваш това?
Ядоса се. Признавам, че постъпих безразсъдно.
– Коя си ти, за да съдиш Тереза? Дори не я познаваш. За бога!
Опитах се да си върна думите назад. Помолих го да ме извини.
– Не знам защо го казах – смотолевих аз. – Нямам никаква причина да мисля така. Навярно е от виното. Сигурна съм, че тя те обича много. Извинявай, Нелсън. Моля те, прости ми.
Той стана и ме остави сама, седнала там, с плетената кошница и полуизпитата бутилка. Ако го беше ухапала пепелянка, нямаше да бъде толкова смутен и потиснат. Тръгна си бавно през градината, замислен, с наведена глава.