– Дали са правили любов в езерото с лилиите? – сестра ми говореше безсмислици, но поне фантазиите й бяха оригинални.
– Сигурно – отвърнах й аз, – сред лилии, лозя и камелии. След години връзката им се е изродила в нещо перверзно – добавих, а сестра ми отново избърса очите си с кърпичката. – Тереза е била като богомолка, способна да изяде мъжкия след съвокуплението. Точно такова впечатление имам от нея. Колекционирала е трофеи, давала е фалшиви обещания и е разбивала мечти.
– Кой би предположил, че двете ще намразим толкова един и същи човек поради една и съща причина?
– Съединението прави силата – напомних й аз. – Не го забравяй.
Бихме могли да измислим някой макиавелистичен план, за да се отървем от Тереза Троти и да освободим любимите си мъже от лапите й. Но колкото и да се напъвахме, не ни хрумна нищо, което да няма страничен ефект за тях. Ако издадяхме Тереза пред Нелсън или покажехме снимките на Кара, Бруно щеше да понесе последствията от скандала, а Тереза вероятно щеше да се измъкне невредима. Нелсън щеше да се срине. Щяха да минат много години, докато отново е в състояние да се влюби.
Ако я отровехме с цианкалий – нещо, което сестра ми предложи спонтанно, – вероятно щяха да обвинят Нелсън и Бруно в убийството, след като полицията разнищеше случая, и двамата щяха да бъдат затворени на остров Елена, като Наполеон, или да се опитат да избягат от замъка Иф, като граф Монте Кристо. А ние щяхме ли да проявим достатъчно смелост, за да признаем вината си?
Сигурно в този ден мозъците ни са били доста размътени, защото след дълго размишление накрая решихме да избягаме от Мадрид и да се уединим на село. Така облекчавахме мъката си по онова време. Както и като се тъпчехме със сладолед „Хаген Дас“, който беше пристигнал от Бронкс и се бе разпространил мигновено по цялата национална територия със задачата да лекува любовна мъка.
С нас дойдоха и загрижените ни родители, които нямаха представа каква е причината за тъгата ни. Не знам дали подборът беше естествен, или беше измислена от тях стратегия, но те си разпределиха мъката ни по следния начин: баща ми ме помоли да отида с него в гората, за да снимаме гнездото на орела, а майка ми отведе сестра ми на разходка до едно кръстовище, през което, както твърдеше, минала Хуана Лудата с ковчега на любимия й Филипе Хубавия.
От много години великолепна двойка царски орли гнездеше в клоните на един дъб и баща ми бе открил начин да ги наблюдава от близкия склон, без да го усетят Беше поставил триножник точно на мястото, където трябваше да се монтира телеобективът и беше поразчистил терена, за да отвори път дотам. Трябваше да бъдем извънредно предпазливи. Орелът, царят на планината, винаги беше нащрек за най-малкия шум или странно движение, което би могло да наруши спокойствието на гнездото.
– Царските орли нямат много неприятели, но са най-саможивите и подозрителни животни на света – често казваше баща ми. – Ако усетят, че скривалището им е разкрито, ще го напуснат завинаги.
Двамата вървяхме в пълна тишина, като се опитвахме да стъпваме безшумно по падналата шума приведени, почти невидими, криехме се зад храстите и усещахме как пулсът ни се учестява с приближаването ни до наблюдателния пост
Баща ми носеше телеобектива, а аз – фотоапарата.
В края на предната седмица бе успял да снима женския орел как мъти яйцата. Две снежнобели яйца, в отлично състояние, които бе снесла четирийсет и пет дни по-рано. Това означаваше, че вече би трябвало да са се излюпили или всеки момент ще го направят в продължение на месец и половина бъдещата майка не бе мръднала от гнездото, като се хранеше със зайците, които партньорът й носеше всеотдайно два пъти на ден.
– Знаеше ли, че са моногамни? Избират си партньор и са му верни до края на живота си. Само в случай че някой от двамата умре, другият си търси друг партньор.
– Кой от двамата ловува, женската или мъжкият?
– Докато женската мъти яйцата, мъжкият се грижи за доставянето на храната. Тя стои в гнездото, докато малките навършат четири-пет седмици. След това и двамата излизат да ловуват
– Заедно?
– Да. Никога не се разделят.
Баща ми инсталира телеобектива, ориентира го към гнездото, дълго време настройваше лещите, въртеше колелцата, от време на време затаяваше дъх и накрая видях как на лицето му грейна доволна усмивка.
– Излюпили са се! – прошепна. – Виждам ги и двете. Имат бяла перушина и майката е при тях.
Отдръпна се и ми направи знак да му дам фотоапарата и да погледна през визьора.
Гнездото представляваше солидна конструкция от преплетени пръчки, скрита между клоните на дъба. В подножието беше долината и съм сигурна, че от горе се виждаше половината провинция. Орлицата лежеше неподвижно, но от време на време изпод крилата й се подаваше малка бяла главица, покрита е пух. Видът й не беше на разнежена майка, а по-скоро вдъхваше страх с изкривения й като коса клюн и строгия поглед. Стоеше на пост
Фокусирах лещата към очите й на граблива птица. Бяха с цвят на мед, без бяло около тях, с кръгла и разширена зеница, а над тях имаше някакво подобие на смръщени вежди. Задуха вятър и орлицата обърна глава право към мен. Погледът й беше толкова втренчен, че аз отместих моя. Очите на Ноланд се бяха заковали в моите.
– Има очи на орел – прошепнах аз.
– Красива е, нали? – каза баща ми, леко учуден от коментара ми.
Щраканията на апарата отекваха като капки дъжд в заобикалящата ни тишина. Нито едно животно обаче не се обезпокои. Над нас прелетяха горски гълъби и косове, един заек надникна от бърлогата си, а зад нас чухме ясно грухтенето на поне два глигана.
– Размахът на крилата им достига два метра – разказа ми той на връщане, като имитираше полета на орлите със свободната си ръка. – Спускат се към плячката си с около сто и петдесет километра в час, можеш ли да повярваш?
След известно време смени темата. Или може би аз подхванах разговор за работата. Когато стигнахме до извора, се спряхме, за да пием вода, и той внезапно ме попита:
– Реши ли какво ще правиш с информацията за Тереза Троти и онзи италианец...?
– Бруно Контадино – прекъснах го аз.
– Ще предупредиш ли Ноланд?
Сведох поглед, разбърках с една пръчка калта на дъното на извора и водата се размъти. На няколко метра оттам, под кестена, беше погребано кучето ми. Не исках да ходя там. Никога не съм обичала да посещавам гробища, нито да нося цветя на гробовете. Никога не съм понасяла изрази като например: „Тук е погребан дядо ти, до баба ти, както той искаше“. Аз съм по-скоро от хората, които смятат, че любимите ни създания размахват криле и напускат този свят; прелитат над него, съзерцават го, също като царските орли, от някое далечно място на небесния свод. И предполагам, че сигурно им е смешно да гледат как си губим времето пред каменния гардероб, в който са оставили телесната си обвивка.
– Мисля, че не – свих рамене аз. – Не съм клюкарка.
Той ме прегърна през рамо. Носеше единственото яке, което изобщо помня да е имал. Беше зелено, тук-там е кожа.
– Радвам се – каза той.
Повече не повдигнахме темата за забранената целувка, но говорихме за подготовката на репортажа за сватбата. Щяха да са необходими два фотографски екипа – единият за портретните снимки, а другият за церемонията и празненството. Вторият екип трябваше да разполага с три камери – едната на кея, за да снима пристигането на гостите на полуостров Лаведо, друга – на входа на черквата, и трета – в самия храм. Фотографът, който щеше да бъде на пост на кея, после щеше да се премести на панорамната тераса, където щяха да сервират коктейла, а когато церемонията приключеше, другите двама оператори щяха да се разположат стратегически – единият близо до централната маса, а другият – до дансинга.
Фотографът, който щеше да снима младоженците, отново щеше да е Марио Тестино, но този път беше нает от семейството, което щеше да облекчи бюджета ни. Томасо Троти се беше погрижил и за настаняването ни в едно очарователно хотелче е изглед към езерото в най-близкото до имението му селище в живописната община Лено.
– Вила Троти е принадлежала на семейство Висконти от 1976 година, когато един прадядо на Тереза, Джузепе Арконати, я купил от кардинал Дурини. Не е минавала в други ръце, нито е променяла името си до момента, в който Валерия Висконти се омъжила за Томасо Троти и той изкупил цялото имение, за да й го подари. Тереза е единствено дете и е най-вероятно следващият й собственик да се нарича Ноланд – разказах на баща ми, докато вървяхме по планинската пътека.