– Как ще се придвижвате от хотела до вилата?
– С водни таксита. Всичко е под контрол – успокоих го. – Ще има и фойерверки.
Сигурно бе усетил тъжните нотки в гласа ми, защото ни в клин, ни в ръкав заяви:
– Медът не е за устата на магаре.
Обсъдихме също колко е важно да работим на пълни обороти и да приключим броя по-рано, за да стигне възможно най-бързо до павилионите. Конкурентите ни нямаше да имат достъп до самото празненство, но съществуваха други възможности – снимките на гостите, пътуващи на борда на десетте класически „Рива“, които бяха наети за случая, слизането на брега откъм езерото и това, което можеха да заснемат папараците с телеобективите си, като застанат на пост на някое близко до вилата дърво или бог знае къде другаде.
Ако на младоженците им хрумнеше да се появят на края на панорамната тераса, беше много вероятно да ги заснемат от някоя моторна лодка, особено по време на фойерверките.
– И за да спечелим време, ще ти направя един подарък – каза със загадъчен вид баща ми.
– Така ли?
– Един лаптоп – обяви той.
И по начина, по който го каза, имах чувството, че е запаметил тази дума, сякаш принадлежеше към непознат език.
– Надявам се, че знаеш какво е, защото аз нямам ни най-малка представа, но брат ти ме увери, че е невероятно изобретение. – Извади сгъната на две бележка от джоба на якето си и прочете: – Пауър Бук 150 на „Епъл“, с текстообработваща програма и цветен монитор. Искаш ли да видиш снимката?
Този предмет от бъдещето, който сякаш принадлежеше на извънземна технология по онова време, изглеждаше още по-анахронично сред пейзажа от хвойни и кестени, сред който се намирахме.
Представляваше сива кутия, която се отваряше чрез система от панти, също като музикалните кутии, и имаше клавиатура, въртяща се топка и черен екран. Малцина щастливци имаха достъп до предмети като този.
Баща ми стана свидетел на промяната в душевното ми състояние, което от пълно униние се превърна в еуфория. Скачах от радост, виках и се смях, целунах го, разроших го, изтръгнах листа от ръката му и го погледнах отново, сякаш беше мираж и можеше всеки момент да изчезне.
– Изглежда, може да пращаш това, което пишеш, по телефона или нещо подобно – опита се да ми обясни той.
– По интернет – поправих го нежно. И не се наложи да му благодаря. Беше очевидно, че с този подарък бе успял да купи щастието ми.
Майка ми обаче не постигна същия резултат със сестра ми.
Въпреки всичките й усилия да я ободри, като я изслушваше търпеливо и й разказваше подробно за злощастния случай на леля Кармен – онази, която останала стара мома заради несподелена любов, – не успя да я изтръгне от ада, който изживяваше.
В единайсет часа сутринта в неделя я заварих да плаче жално пред първи канал на Испанската телевизия, който предаваше на живо от Херес де ла Фронтера състезанието за Голямата награда по мотоциклетизъм. Дори драматичният край на някой венецуелски сериал нямаше да я разстрои по този начин. Родителите ми се притесниха много. Не разбираха каква връзка можеше да съществува между едно мотоциклетно състезание и неразбираемото й нещастие.
– Знаеш ли защо сестра ти плаче? – попита ме майка ми, когато успя да ме притисне В коридора.
Отговорих й твърде неясно – че причината е незначително любовно разочарование.
– Ще й мине, не се безпокой.
Само че краят на седмицата отмина, а тя продължаваше да страда, да въздиша, да ходи прегърбена, провлачвайки крака.
Върнахме се в Мадрид. Тя мълчеше, потопена в мъката си, а аз – каква егоистка – предвкусвах с радост срещата си с новия си компютър.
Брат ми, който беше останал в града под претекст, че има изпити, и с надеждата да види момичето, по което въздишаше, ни отвори вратата. Стори ни се леко ядосан.
– Много се забави – скара му се сестра ми вместо поздрав.
Къщата ухаеше на рози. Кълна се. Също както казват, че се случва, когато умре някой светец. На рози и кринове, на нардове, на гардении, на магнолии, на екзотични цветя, пренесени от други континенти, на жасмини и орлови нокти.
Той се отдръпна, за да минем и внезапно се озовахме пред истинска градина, разцъфтяла в хола ни.
– Цяла събота и неделя посрещам цветаря – оплака се той. – И вдигам телефона, който не спря да звъни. Гаджето ти е откачено.
– Гадже? – наостри уши баща ми. Напомни ми малко на кучето ми, мир на праха му, когато нещо възбуждаше ловджийския му нюх.
Брат ми за малко да си развърже езика. Щеше да настъпи истинска катастрофа, ако бе произнесъл името на Контадино, но аз бързо забих лакътя си в ребрата му и той, какъвто беше съобразителен, разбра, че трябва да бъде дискретен.
– Или таен обожател, знам ли – отстъпи той.
Сестра ми стоеше вкаменена, със зяпнала уста, неспособна да повярва на това, което виждаха очите й. Спря се пред всяко листенце на всяко цвете, погали ги едно по едно, и постепенно, сякаш се разваляше някаква зла магия, се отърси от бремето, което тежеше върху раменете й.
Единствено аз запазих здравия си разсъдък.
– Не се хващай на въдицата му – предупредих я. И го направих искрено, е единственото намерение да избегна още по-голямо нещастие. – Не забравяй, че е свиня, лъжец, негодник и подлец.
Тя обаче ми отвърна с идиотска въздишка.
Пред подобна проява на безволевост аз поех неблагодарната задача да затварям телефона на Контадино всеки път, когато звънеше, и да унищожавам писмата му, преди сестра ми да се поддаде на изкушението да ги прочете. Това решение не беше взето лекомислено, а беше съгласувано с нея в момент, когато беше с бистър ум.
– Ако не ми помогнеш, накрая ще му простя – призна тя плачливо.
– А той рано или късно пак ще ти изневери – уверих я аз. – Не мога да забравя това, което Тереза ми каза за една нейна прабаба, на име Каролина Брауншвайг, която станала кралица на Англия благодарение на уреден брак... но въпреки това не се отказала от насладите, които й доставял италианският й годеник.
– Така ли ти каза?
– Дума по дума. Заклевам се.
Цветята продължиха да пристигат – по два букета на ден – през следващите седем дни. Уплаших се, че някой ден Бруно Контадино ще се изтърси лично в дома ни, и за да избегна това, реших да проведа с него разговор, който да го обезсърчи веднъж завинаги. Застанах до телефона, изчаках сутрешното му позвъняване, вдигнах слушалката и му изкрещях ядосано:
– Ако отново се обадиш или изпратиш цветя в тази къща, ще подам оплакване в полицията за тормоз!
После тръшнах слушалката върху телефона.
Технически погледнато, тази проява на словесно насилие не може да се нарече „разговор“, но важното е, че даде резултат Бруно Контадино се предаде. Отказа се да обсажда повече сърцето на сестра ми. Писмата му престанаха да пристигат, цветята му увехнаха, а телефонът замлъкна.
18.
Позабравихме любовните си разочарования благодарение на „Пауър Бук“ на „Епъл“ – които трябваше да се научим да обуздаваме, сякаш беше състезателен кон – и на лавината от работа, която ни затрупа във връзка е организацията на репортажа.
В продължение на няколко дни се превърнахме в своеобразно туристическо бюро, заело се е трудната задача да прехвърли в Италия трима фотографи и четирима помощници заедно е тежкото им, много скъпо и крехко оборудване.
Също поискахме от хотела да ни предостави таксиметрово обслужване е водни таксита, с които да се придвижваме бързо по езерото – тесните и криволичещи пътища бяха твърде опасни – и да избегнем всеки непредвиден случай, който би ни забавил да предадем материала навреме.
Лентите със снимки щяха да отпътуват с първия сутрешен самолет – вече бяхме наели един куриер, готов да не затвори очи цяла нощ, – а текста щях да го изпращам аз чрез магическите мрежи на интернет преди зазоряване.