Благодарение на съветите и финансирането от страна на баба ни си купихме елегантни тоалети, за да бъдем на ниво в сватбения ден, когато щяхме да бъдем заобиколени от най-бляскавите жени на планетата. Както и обувки, чанти, слънчеви очила и дори електрическа маша за къдрене.
– Смяташе ли да подарите нещо на младоженците? – внезапно попита баба ни, застанала пред витрината на един много скъп магазин за декорация, прочута с бронзовите си фигури. – Би трябвало по някакъв начин да благодарите за честта, която ни оказват, като ни позволяват да публикуваме репортаж за сватбата.
Надникнах и аз във витрината. Боен бик? Впряг андалуски коне? Тогава забелязах малка фигура, поставена в един ъгъл. Беше забавна. Представляваше ловен пост, с пушка, подпряна на празно столче, и връзка яребици, окачена на една кука. И най-интересното – един английски сетер, седнал на задните си крака, нетърпеливо очакващ завръщането на стопанина си.
– Какво ще кажете за това там?
Изпратихме го на Нелсън Ноланд в красива синя кутия от картон, увита в копринена хартия, и си представих физиономията на Нелсън, когато я отвореше. Щеше ли да си спомни за желанието ми да го придружавам по време на дългите му нощи на бдение в очакване да се появят белобузите патици?
Признавам, че по онова време бях изгубила всяка надежда да спечеля сърцето на херцог Ноланд. Оставаха точно петнайсет дни до сватбата и положението беше повече от плачевно – след злополучния ни разговор под сянката на липата единствените новини, които имах за него, бяха онези, които получавахме от информационните агенции и които не бяха никак обнадеждаващи.
Един ден донесоха снимки, направени през витрината на магазина на „Джийвс & Хокс“, на които, макар и от кос ъгъл, се виждаше как младоженецът пробва фрака си, и с изненада установих, че жилетката е в оригинален светлобежов цвят. Имаше и снимки на Тереза Троти, излизаща от ателието на Валентино, придружена от Кара Ноланд и с грейнало от щастие лице.
Информационната агенция съобщаваше, че двете ще бъдат облечени от един и същ моден дизайнер и че отношенията им са повече от добри. „След смъртта на майка й, незабравимата Валерия Висконти, Тереза, изглежда, е намерила в мащехата на бъдещия си съпруг своя най-добър съюзник“ – гласеше текстът
Друг ден италианските папараци успяха да снимат от хеликоптер приготовленията във вила Троти – десетки души вече работеха неуморно по подредбата на градината и строяха красива арка, покрита е рози, в края на кея. Можеха да се различат някои подробности като романтичното осветление на дърветата по пътя до двойната библиотека или цветята, висящи от балконите.
Тереза ми се обаждаше от време на време по телефона в редакцията, за да ме пита за абсурдни неща или за да ме предупреди за някои от гостите си. Имаше няколко италиански политици, които „биха предпочели“ да не се появяват на нито една снимка, и двама джентълмени, които молеха да не бъдат снимани с придружителките си, за да не си създадат неприятности е жените си. Разговорите ни обикновено бяха хладни и неприятни.
– Бихме искали да снимаме младоженката по време на приготовленията, например докато й правят прическата или й слагат воала.
– Какъв воал?
– Извинете, но мислех, че ще има воал – защитих се аз.
– Само че няма да има. И престанете да мислите това или онова.
В действителност не изглеждаше много щастлива. Не беше от типичните младоженки, нежни и изпълнени с романтични очаквания. Правеше по-скоро впечатление, че всичко, свързано със сватбата, й досажда. Било й писнало от цялата тази суматоха и от папараците, които я преследвали – така ми каза, преструвайки се на жертва.
Смръщеното й лице често се появяваше на кориците на списанията, но винаги смекчено от ласкавите заглавия, които изтъкваха неоспоримата й красота, елегантността й, шика и блясъка й. Приличала на някогашните кинозвезди, имала очите на Грейс Кели, устните на Мерлин и косата на Лана Търнър. Била младоженката на века.
За нейно съжаление, на 19 май, когато всички говореха само за сватбата й, друга жена – много по-обаятелна и прочута от Тереза Троти, както твърдяха някои публикации – й отне първенството: Жаклин Кенеди, вдовицата на Америка, издъхна в дома си в Манхатън и целият свят отклони поглед от Италия и го насочи към Ню Йорк.
Телефонът вкъщи зазвъня в четири и половина призори. Пронизителният звук събуди всички, но никой не се стресна, защото същата вечер, преди да си легнем, знаехме, че на Джаки й остават часове или минути, че вече е в кома, че децата й не се отделят от леглото й и че Пето Авеню подготвя траур за следващия ден.
Баща ми, облечен е кашмирения си халат – коледен подарък от баба ми, – вдигна слушалката, каза „ало“ със спокоен глас, после два пъти „да“ и когато затвори телефона, забеляза кръга от пижами, които го гледаха от вратата.
– Току-що е издъхнала – каза той, без да произнесе името на покойницата.
– Може ли да напиша новината? – предложих аз, вече напълно будна и готова за работа.
Баба ми, която винаги имаше кърпичка подръка, избърса сълзите си и сестра ми – кралицата на емоционалната интелигентност – я отведе до креслото, за да излее мъката си удобно.
Факсът, този мълчалив член на семейството, внезапно се съживи и започна да бълва листове хартия, вдигайки невъобразим шум.
Майка ми за пръв път изключи слушалките от портативното си радио и ни позволи да слушаме Би Би Си. Новината беше прекосила океана и беше стигнала до английските брегове. Испанските радиостанции закъсняха с пеш минути да излъчат новината, която вече знаехме.
– Главният редактор ще напише материала – обясни ми баща ми, – но ти можеш да му помогнеш с документацията. Събери цялата възможна информация и на сутринта му се обади и се постави на негово разположение.
– На вашите заповеди, капитане – казах аз и му отдадох чест
– Останалите, по леглата – нареди той. Минаваше пет сутринта и в този час нищо не можеше да се направи, за да се облекчи работата на следващия ден.
Приготвих си кафе, помолих майка ми да ми заеме радиоапарата си, седнах до факса пред новичкия си лаптоп и почти в реално време научих подробностите около тази очаквана смърт
Джаки напуснала болницата предния ден, защото искала да умре в леглото си, заобиколена от децата си и държейки ръката на последния си спътник, Морис Темпълсман. Дискретно, в уединение.
Нанси Тъкърман, близка приятелка и говорителка на семейството, излезе пред тълпата от журналисти и туристи, събрали се пред входа на номер 1040 на Пето Авеню и е треперещ глас, който успях да чуя през вълните, произнесе страшните думи: „Току-що почина Жаклин Кенеди Онасис“, и веднага след това добави през сълзи: „Сякаш заспа... заспа завинаги“.
Записах всичко това в тетрадката си, пълна е бележки, впечатления, подчертани изречения и свободен превод. Рано сутринта, още преди да пристигне главният редактор, аз вече го чаках пред кабинета му е огромно досие е бележки.
– В колко часа е починала?
– В десет и петнайсет нюйоркско време.
– Кой е бил при нея?
– Децата й, разбира се, Каролайн и Джон-Джон, които не са се отделяли от нея от месеци. И девер й Едуард Кенеди, и приятелката й Нанси, разбира се, както и бижутерът Темпълсман, какъв дискретен джентълмен. А сутринта са видели да влиза Джордж Бардс, свещеникът от енорийската църква на йезуитите, която е на няколко пресечки оттам, и още е вътре. През целия ден къщата тънела в тишина, със спуснати пердета. Знаеш ли, че апартаментът има петнайсет стаи? И че от всички тях може да се види Сентръл Парк?
– Добра работа, момиче – поздрави ме шефът ми след разпита, на който ме подложи и който приличаше повече на устен изпит, отколкото на обмен на информация. – Напиши ти частта за траурната церемония и ще го подпишем заедно. Искаш ли?
Той беше светило. Във факултета по журналистика четяха материалите му. Прекланяха се пред него. А аз бях най-привилегированата начинаеща журналистка на земята.