– Как така ще го подпишем заедно, шефе!
Той обаче настоя, направи ми място до себе си и тази хроника, написана от двамата, бе публикувана е името ми след неговото.
Когато пристигнаха снимките от траурната церемония в черквата „Сейнт Игнас“ и от погребението в гробището „Арлингтън“ пред вечния огън, до съпруга й, незабравимия президент, и до двете й починали бебета Арабела и Патрик, и видяхме опечаленото лице на Джон-Джон, по онова време красив офицер, който никога не е бил толкова привлекателен, колкото в онази сутрин, когато слизаше по стълбите на храма, прегърнал сестра си Каролайн, след тленните останки на майка им, баща ми взе решение да ускори издаването на броя.
Беше понеделник, 23 май. Бяха украсили махагоновия ковчег с папрат, върху който бе оформен кръст от бели цветенца. Каролайн коленичи, за да постави една роза върху ковчега, а Джон-Джон изпрати въздушна целувка. Тази снимка поставихме на корицата на специалния ни брой.
В сряда списанието беше В павилионите, а в четвъртък – в домовете на стотици хиляди читатели. В събота получих дълго писмо от Кара.
„Пиша ти все още със сълзи в очите“ – признаваше тя и си я представих, седнала в апартамента й в Лондон, подбирайки думите и запечатвайки ги върху хартията от „Скриптум“ с виолетово мастило и изискан почерк.
Кара беше изляла душата си върху пет листа, изписани и от двете страни. Започваше с един неправдоподобен разказ за деня, в който срещнала случайно Джаки Кенеди в морския клуб на прочут хотел в Порто Черво. „Беше там инкогнито – пишеше тя, – облечена в нещо като кафтан и с огромни слънчеви очила, които прикриваха половината й лице. Но аз съм добра физиономистка и веднага разбрах коя е тази толкова изискана дама. Въпреки индийския тюрбан и босите й крака, стилът и личността на Джаки бяха неповторими. Поздравих я, сякаш бяхме стари приятелки – знаеш, че понякога съм доста спонтанна, – и тя прие поканата ми да изпием по едно разхладително питие. Обясни ми, че е пристигнала с яхтата си „Кристина О“ същата сутрин в Порто Ротондо и решила да остане в хотела два-три дни, за да си почине от уморителния живот на борда.“
В писмото си Кара възпроизвеждаше дума по дума разговора им. Пазеше го като един от най-скъпите си спомени и както твърдеше, още можела да усети горчивия вкус на „Маре Росо“, което Джаки поръчала за двете.
„По онова време – говоря ти за 1971-а – госпожа Онасис не беше щастлива. Бракът й я потискаше, както и уединеният живот на остров Скорпиос и безкрайните часове плаване. Не харесваше приятелите на мъжа си, защото били груби и недодялани, а отношенията й с доведените й деца Александър и Кристина били повече от дистанцирани. Не знам защо беше толкова откровена с мен, та аз бях една непозната. Предполагам, че е изпитвала нужда да се довери на някого и се е отъждествила с младата и безобидна италианка, също жертва на нещастна любов. Аз, която никога не бях произнасяла името на Томасо Троти на глас, онази сутрин й разказах всичко. До най-малките подробности. И няма да забравя това, което тя изрече: няма по-щастлив човек от този, който е срещнал истинската любов.“
Казах, че разказът ми се стори доста неправдоподобен, защото, както ми намекнаха херцогините в Париж, Кара Ноланд никога не е била скучаеща милионерка, от онези, които през седемдесетте често посещавали Коста Смералда. Тя никога не ми бе признала, че романът й с Томасо Троти внезапно е приключил, защото не е имала знатното потекло и богатството, за които майка му мечтаела. Дори да имаше нещо вярно в тази история, Кара със сигурност премълчаваше нещо. Може би е работела като икономка в хотел Кала ди Волпе; или пък – една доста авантюристична версия – е започнала работа на кораб е деспотичен капитан, от когото е избягала и тогава срещнала случайно Джаки на пристанището; или – най-вероятно – си е присвоила чужда история, която е чула един следобед пред чаша чай и пасти в „Савой“ от устата на някоя от аристократичните си приятелки.
При все това думите на Жаклин Кенеди изглеждаха напълно правдоподобни. Особено в светлината на писмата, които самата тя бе написала малко след убийството на мъжа й и които бяха преиздадени след смъртта й: „Джак беше харизматичен, магнетичен, жизнен и всички знаеха това. Когато влизаше някъде, всички жени се обръщаха, за да го видят и всички присъстващи ставаха, за да говорят с него. Беше като своеобразен хибрид между мъж и лишено от самоконтрол дете. Винаги съм имала чувството, че вътре в себе си водеше жестока битка между това да бъде почтен човек или да се възползва от възможностите, които животът можеше да предложи на великолепен човек като него. И в това отношение аз го разбирах и го обичах. Обичах го. Обичах го. Обичах го“.
„Джаки ме покани да се кача на борда на „Кристина О“ – продължаваше разказа си Кара в обширното си писмо. Да не би да е била стюардеса на този круиз? – На първата палуба беше прочутият басейн, който сигурно си виждала стотици пъти на снимка, онзи, на който с плочки е изобразена сцена от гръцката митология: колос, воин, огромен бик. Когато се качихме на борда и навлязохме в открито море, Джаки поиска да го напълнят с вода. Забръмча мотор и подът на това, което дотогава смятах за дансинг, започна да потъва, разкривайки четири стени, също покрити с плочки. Водата зашуртя отвсякъде и след петнайсет минути пред очите ми се появи великолепен басейн е над милион литра солена вода. После научих, че за празненствата си Аристотел Онасис осветявал дъното и го пълнел с живи лангусти, които служели за вечеря на гостите му. Било забавно да избираш и да улавяш с канджа нещастната жертва, която после да изядеш изпечена на жарава е превъзходно бяло вино.
Джаки ми показа осемнайсетте стаи на яхтата, коя от коя по-луксозни, и седнахме на прочутите табуретки, тапицирани с кожа от пенис на кит, в бара на Ари, където изпихме няколко мимози.
Днес тези ексцентричности ми се струват доста нелепи. Кой би тапицирал мебелите си с кожа от колосални пениси и е каква цел? Но тогава те ме заслепиха – бях млада и неопитна – и се заклех, че някой ден ще имам яхта като тази.
Трябва да призная, че когато днес се разхождам по моста на „Валерия V“ (яхтата на Томасо) е нейните седемдесет метра дължина, с три палуби, с два басейна и площадка за хеликоптери и си мисля за онова наивно момиче, заслепено от блестящата Жаклин Кенеди Онасис и живота й сред разкош и изобилие, се усмихвам със задоволство. Аз притежавам единственото нещо, за което тя копнееше – истинската любов.“
Когато стигнах до тази фраза, която Кара бе подчертала с две черти, се облегнах се на дивана леко потисната. Приятелката ми – жена, прехвърлила петдесетте, беше стигнала до заключение, което за мен беше най-естественото нещо на света. Тя сякаш сега откриваше топлата вода. Разбира се, че нямаше нищо по-прекрасно от любовта. Трагедията обаче се състоеше в друго – моята „истинска любов“ се женеше за грешния човек, като по този начин зачеркваше възможностите за щастие на трима души – на себе си, на мен и на отвратителната Тереза Троти ди Висконти.
Обърнах листа и сякаш ме удари ток, когато видях името на Нелсън в последните два абзаца на писмото.
„В Нелсън и Тереза открих пламъка на тази любов, за която ти говоря – разказваше Кара. – Беше в началото на връзката им, когато се срещнаха за пръв път на онова празненство в Рим, на което присъствах и аз. Беше като сблъсък на влакове, перфектна сплав, животинско привличане, неизбежно сливане. Проследих ги с поглед, докато излизаха от салона, и застанах до прозореца, за да продължа да ги шпионирам. На стълбата на къщата се целунаха за пръв път. На платното на улицата – за втори. При фонтана – за трети път, и в колата още пет пъти. От този ден нямаше сила, която да ги раздели. Изживяха невероятен, вълшебен роман, като се криеха от фотографите, пътуваха от Рим до Лондон, от Лондон до Рим, подобно на двама гладни и забравени от света бегълци.“
Когато стигнах до тази фраза, ми се доповръща. Изпитах отвращение от тези първи целувки. Или може би завист. Въпросът е, че ми се искаше да умра и замалко да смачкам листа на топка и да го хвърля далече от погледа ми. За щастие продължих да чета.
„Питам се какво стана с онази страст – оплакваше се херцогинята за мое учудване. – Вече не се крият, нито се желаят както преди. Говорят за сватбата си като за нещо, което не ги засяга; като за постановка, за формалност, която трябва да изпълнят, за да продължат да преследват различните си интереси. Приличат по-скоро на двама бизнесмени, които се канят да подпишат договор за милиони. Може би са просто притеснения преди сватбата, незначителни скарвания между влюбени или пък животът променя и преобразява всичко. Но понякога Тереза се държи капризно, а Нелсън – егоистично. Нелсън – безчувствено, а Тереза – повърхностно. Тереза – властно, а Нелсън – безразлично. Уморена съм и пиша глупости. Не им обръщай внимание. И ми обещай, приятелко, че когато срещнеш мъжа на живота си, ще се бориш за него със зъби и нокти.