– Мистър Карсън! – извиках аз, когато се намирах на четири-пет метра разстояние. Той се обърна, позна ме и учуденото му изражение се превърна в приятна усмивка.
– Това сте вие! – възкликна той.
– Пак се срещаме на летище – казах аз, – но не се тревожете, този път не съм в беда. Вие също идвате за сватбата на херцог Ноланд, нали?
– Как се досетихте? – пошегува се той, имайки предвид обемистия багаж, който носеше.
– Много сте натоварен! – отбелязах. – Наела съм кола с десет места. Нали знаете, за фотографите, за сестра ми и за мен, и...
– Значи и сестра ви е тук, престъпницата! – прекъсна ме той развеселено.
– Да. Не можем една без друга – казах аз. После му предложих единственото свободно място в колата ни, както и място за костюмите му в огромния багажник.
– Благодаря ви от сърце – отвърна той, – но съм решил въпроса с превоза. В „Белведере“ ли ще отседнете?
– Да. Ще ви видя ли там?
– Разбира се. Доколкото знам, всичките стаи са резервирани за гостите на господин Троти. Ще бъде забавно.
Наместихме се в микробуса, който ни чакаше на изхода на летището, и тъкмо когато щяхме да се включим в магистралата, отляво ни задмина като стрела бяло открито порше 911 турбо, също като онова, което караше злата Мелиса в сериала „Фолкън Крест“, с Уилям Карсън на волана.
Понечих да го поздравя през стъклото на прозореца, до който бях седнала, но внезапно ми стана неловко и предпочетох да се скрия зад книгата, която четях – „Хроника на една предизвестена смърт“.
Болидът на Карсън изчезна от погледа ми, преди да успея да събудя сестра ми, за да потвърди това, което виждаха очите ми. Започнах да си мисля, че всичко това е плод на разстроеното ми от наркотиците съзнание (имам предвид антибиотиците, антипиретиците и аналгетиците), но когато стигнахме в хотела след безкрайни завои, забелязах, че бялото открито порше е паркирано до входната врата, което доказа, че миражът е бил реален.
Когато излязохме от автомагистралата и поехме по второстепенните пътища, пред очите ни се разкри едно от най-прелестните кътчета на света. Природата наоколо беше толкова красива, че дъхът ми спираше, а очите ми се замъгляваха от удивление. Вече казах, че пътят беше тесен, криволичещ и много опасен. Минавахме през села със стръмни калдъръмени улички, а в едно от тях трябваше да отбием по козя пътека, защото пороят бе съборил една много стара къща и отвън се виждаха мебелите и картините. Вдясно от нас, между короните на кестените, от време на време съзирахме искрящите сребристосини води на езеро Комо. Хоризонт с преливащи се цветове, изкачващи се до небосвода. Килим от лимонови и портокалови дървета, акации, мушмули, череши, отрупани с плодове, смокини и лозници.
Вляво се издигаха все още заснежените планински върхове, от едната страна Италия, от другата – Швейцария, с алпийските си селца, пасящите крави, градините и кацналите нависоко църкви.
Брегът на езерото беше осеян с най-разкошните вили, които човек може да си представи. Всяка от тях си имаше каменен кей, от който се стигаше до хладната и прозрачна вода, в която човек можеше да поплува или да се разходи на борда на канута, лодки с гребла, платноходки и великолепни моторници, които от време на време нарушаваха тишината в долината с грохота на триста конски сили и прекосяваха езерото от север на юг или от изток на запад, оставяйки след себе си пенлива следа, подобна на следата, която оставят самолетите в небето.
Пътуването щеше да е приятно, ако не беше сестра ми, която забиваше нокти в ръката ми при всеки завой на пътя, или се кръстеше, когато се разминавахме с друга кола, сякаш всеки момент щяхме да загубим живота си. Разговорите на висок глас и смеховете на фотографите също не ми помагаха да се отпусна, защото надвишаваха многократно децибелите на моя уокман „Сони“ и гласовете им се смесваха с гласа на Ленард Коен в една неприятна полифония.
Най-после към седем вечерта пристигнахме в хотел „Белведере“, където, както казах, разпознах колата на мистър Карсън. Посрещна ни една много любезна италианка на име Фабриция, която ни заведе направо в стаите ни, без да се налага да минаваме през рецепцията – бяхме част от групата гости на семейство Троти и се ползвахме със специално отношение.
– По желание на семейство Троти имам удоволствието да ви поканя да вечеряте на верандата заедно с останалите вип гости.
– Колко любезно! – каза сестра ми, приемайки поканата от името на двете.
Подозирам, че дълбоко в себе си се е надявала да срещне Контадино под глицинията, иначе нямаше да настоява толкова. Дори коленичи, за да ме помоли да отида с нея в ресторанта, защото умирала от желание да вкуси на лунна светлина, под звездното небе на Ломбардия, в това прекрасно уединено кътче, паста с песто или с доматен сос или някое от онези кулинарни вълшебства, които италианците приготвят с такова майсторство.
– Това, зеленото, което малко горчи, се нарича рукола – обясни ми тя с пълна уста. Двете бяхме седнали на маса, осветена само от една свещ, след като аз отстъпих и удовлетворих каприза й да слезем да вечеряме.
За пръв път опитвахме този вкусен зеленолистен зеленчук, който така добре се съчетаваше с пармезан и с бразеола[49] и който още не беше стигнал до нашата страна, където, от друга страна, вече бяхме включили новозенландското киви в средиземноморската ни диета.
Аз стоях нащрек, В случай че се появеше Бруно Контадино, защото малодушната ми сестра като нищо можеше отново да попадне в мрежите му. За щастие нямаше такава опасност Бруно не беше сред тристата сътрапезници.
Когато започнаха да сервират десерта, Томасо Троти и Кара Ноланд се появиха да ни поздравят в качеството си на кумове, съответно на Тереза и Ноланд. Обиколиха верандата, хванати под ръка, като се спираха за няколко минути при всяка маса.
Помислих си, че ако продължават да показват публично близостта си, ще остана без следващата си гореща новина – тази за годежа на петдесетгодишните влюбени. Кара сякаш отгатна мислите ми, защото ми намигна отдалече и ми посочи скришом годежния пръстен, който беше завъртяла така, че брилянтът да не се вижда. После дойде при масата ни, помоли сервитьора да й донесе стол и седна да побъбри с нас.
– Ще бъде най-страхотният репортаж в историята на списанието ви – увери ме тя, докато гризеше една солета от панерчето ни за хляб. – Вила Троти е украсена фантастично за сватбата. Прилича на вълшебна градина, цялата в светлини и покрита с бели цветя. Масите вече са сложени под навеси, които напомнят корабни платна, а галерията изглежда приказно – осем лампи от планински кристал висят от тавана, а колоните са покрити с бръшлян. А какво да ви кажа за параклиса! Ще осветят витражите отвън, за да не се изгуби ефектът от цветовете, които са толкова красиви привечер. Тереза ще облече булчинската рокля в къщата и ще отиде пеша по пътя през градината до църквата. Нелсън ще я чака пред олтара. Когато тя пристигне, камбаните на двете камбанарии ще забият едновременно. Ще бъде невероятно!
– В колко часа могат да отидат фотографите? – попитах делово аз. – Трябва да бъдат на място поне три часа по-рано, заради светлината, нали знаеш.
– Кажи им в пет.
– Добре. Ще отида с тях и после ще се върна, за да се преоблека.
– Какво ще облечеш?
– Модел на „Блумарин“.
– От Милано ли го купи? – попита тя, сякаш можех да избирам от коя европейска столица да си купувам дрехите. – Бутикът на улица „Спига“ ми е любимият – каза тя. – Приятелки сме с Ана. Бяхме съученички в Карпи.
– Говориш за Ана Молинари?
– Същата. Невероятна жена. Майка й Одет беше приятелка е моята майка. Двете бяха от Модена. А мъжът й Джанпаоло е божествен.
– Бруно Контадино поканен ли е на сватбата? – прекъсна ни нетърпеливо и нетактично сестра ни.
Кара потръпна – и двете забелязахме това, – когато чу името на Бруно.
– Кой? – попита тя с привидно безразличие.
– Никой – побързах да й отговоря, като в същото време сритах крака на нетактичната ми сестра под масата.